ДЕБАТ ВЪРХУ ТЕОДИЦЕЯТА V част- Калин Янакиев

Или вие ще ми кажете, че давайки му свободата, Бог не е оставил човека в неведение за злото, не го е оставил дори без своеобразна „юзда" срещу злото. Че му е дал - наистина, не външно, като обективна принуда - а в соб­ственото му сърце, като само-закон, повелята да се стреми към Бога, а не към злото. Че по този начин също е постъпено премъдро, защото на човека е била открита непозволеността на злото и то чрез сърдечно, лично от­вращение към него. Хубаво - казвам аз - но все пак, чо­векът не е бил принуден да не върши зло. Чрез вдъхване на лично отврашение, нему е било възпрепятствано - от неговата собствена съвест му е било възпрепятствано да върши зло, но той си е останал способен да го върши. Способен, защото и отвращението и моралния страх от злото, са извирали свободно от сърцето му. И ето - чо­векът е извършил злото. Ти не само Си знаел, че това е възможно, Ти Си предвидил, че това ще стане, Господи. Защото Си всемогъщ и защото от века Си отредил Своя Единороден Син за изкупителна жертва за греховете на света.

И тогава - ако Бог е пред-знаел, че от способността на човека да се само-определи, ще последва измъчване­то дори на едно-единствено детенце - не би ли трябвало Той да се откаже от Своето решение? Още по-страшно, още по-„каверзно" този въпрос може да се формулира така: „Ако Бог пред-знае (а Той пред-знае всичко), че волята Му, човека да стане свободен причастник на Бо­жествения Живот, ще претърпи провал, нима е оправда­но Той все пак да Се реши да създава човека свободен? Та нали пред-знаейки всичко, Бог пред-знае, че обръща­нето на човека към зло, ще означава между другото и това, едно невинно детенце да бъде изтезавано, да пре­живее ужасни часове и сърчицето му да се пръсне! Защо, предзнаейки това, Той, все пак Се решава да даде сво­бодата на човека и да претърпи пасивен престъпление­то? Нима защото на основата на пред-знаеното грехо­падение - той е приготвил, чрез жертвата Си, възмездие за измъченото детенце? Но - за стотен път повтарям - преди да бъде възмездено, детенцето, все пак, ще пре­живее всичко това! Дори обикновения морален човек не би предпочел да остави детето да бъде разкъсано от ку­чета, знаейки, че след това то ще бъде възкресено и въз­радвано. Дори злодеят в ада знае, че не може да се оп­равдае за преживяното от жертвата му, защото тя сетне ще бъде възмездена. Как тогава Бог, пред-знаейки какво ще се случи с детенцето, Се решава да го остави на страданието; как Той казва: „Няма значение, че това ще се случи - Аз ще го възмездя за това!"

 Колкото и да се опитвате да възвисите вие, богосло­вите, благото, към което Бог е поискал да ни причасти, давайки ни свободата, все пак - дори само възможност­та да произлезе от нея онова, което е произлязло, ми се струва достатъчно основание, този риск да не бе пое­ман. Дори да не сме способни - както казвате - да си представим величието на благото, което сме можели да постигнем с дара на свободата, ако не бяхме паднали - залагането на сърчицето на едно невинно детенце като възможна жертва на човешката свобода, не може да бъ­де прието от съвестта ми. И тук пак не става въпрос за количество. Благото, към което сме били призовани сво­бодно да се приобщим, може да бъде наистина без-край- на величина, да бъде Самия Бог, но и при това условие сърчицето на едно дете без-условно не бива да бъде за­лагано като възможна жертва в подобен „експеримент". И ако то, това сърчице, в резултат на великия риск, кой­то Бог е поел, дарявайки ни със свобода, се пръсне от мъка, нищо никога вече няма да може да ни примири. Нито целта, заради която подобна възможност е била допусната, нито това, че за детското сърчице е предви­дено възмездие. Е, как тогава Бог се е решил на риска, бидейки и благ и премъдър?

Ясно е, че щом всички тези въпроси възникват, щом те се налагат от съвестта, щом се налагат въпреки всич­ки догматически основания, ние отново трябва да се върнем назад.

Но къде, къде вече да се върнем и какво да премис­лим?

От една страна - щом има Бог, както вярваме, то трябва да можем да изповядаме, че този свят и всичко допуснато в него, е сътворено и премислено премъдро. Трябва да можем да изповядаме това и същевремнно - това не може да се изповяда - не може пред лицето на ужасните истории с дечицата, пред лицето на това, че те са се случили и, че следователно, Бог ги е допуснал. Предвидил ги е и ги е допуснал.

Кошмарността на тази ситуация не се състои в това, че тя би могла да прекърши вярата. Ако подобно нещо се случи, то не би било вече кошмар, а провал на вярва­щия. Кошмарът - истинският кошмар настъпва тогава, когато у попадналия в подобна ситуация вярата остава, но... остават и не се махат и непререкаемите доводи на съвестта. Тогава просто нищо не може да се направи, и никак, никак не може да се живее. Божието творение трябва да може да се оправдае, щом душата вярва и съ­щевременно - то не може и не може да се оправдае, за­щото съвестта на вярващия говори против това.

    - Кажи ми, Боже, Ти ми кажи - как да вярвам, че всичко, що Си направил - по Правда Си направил; че всичко, що Си допуснал - с право и предвидливост Си допуснал, че всичко, що Си понесъл да се случи - с ос­нование Си понесъл да се случи! Как да вярвам в това ми кажи, след като именно Правдата, сиреч Твоя Закон, Боже, ми свидетелствува, че не може по никакъв начин да се оправдае това, дето е било допуснато дечицата да преживеят ужасите, за които достоверно знам, че са би­ли преживяни?

Но вместо отговор от Бога, отново и отново чувам гласовете на богословите, които ме увещават:

-     Чуй - казват те - какво би отвърнал Бог на твоите обвинения, задето не е възпрял ръката на злодея. „Един­ственият начин - ще каже Той - да не бях допуснал да се случи мъката на децата е този: да не бях допуснал да се родят техните мъчители, или пък - да им бях взел жи­вота овреме. Но кога, кога да им го бях отнел? „Още от самото начало" - казваш ти? Да не бях допуснал те да се родят, т. е. да бъдат също такива мънички дечица, каквито бяха после и техните жертви? Но защо трябваше да им откажа живот? „Защото - казваш - Ти Си знаел, от самото начало Си знаел, че те един ден ще се пре­върнат в зверове - ще се превърнат в оня генерал или в онези майка и баща-изверги." Но ако Аз - Господ-Про- мислител, ти открия сега, че ето на - затова, по същата тази причина, допуснах да умре в онова гнусно място петгодишното момиченце, за което ти Ми искаш обяс­нение? Ако ти кажа, че оставих родителите му да го умъртвят, защото знаех в пред-ведението Си, че утре то­ва същото бедно момиченце - съвсем невинно и безпо­мощно днес - ще се превърне в ужасна злодейка, която ще измъчи и ще причини смъртта на много хора? Ако ти открия това, казвам, ще приемеш ли ти, че Моето допущение, Моята „пасивност" са били справедливи? Ще­ше ли тогава да се примириш, че момиченцето преживя ужасна мъка и се биеше с юмруче в гърдите и Аз не Се намесих да го спася? Размисли и виж, че ти едва ли ще­ше да се съгласиш с всичко това. Защото ще речеш: „Но днес, Господи, когато Ти го остави да умре то още нищо лошо не бе извършило. То дори не разбираше още какво е добро и зло! То бе тъй мило, тъй крехко, тъй трогател­но в безсилието си... Как не видя това, Господи, как не Се съжали?" Но ето че казвайки това за петгодишното момиченце, ти сам отговаряш и на въпроса защо Аз, Господ, не отнех овреме живота на неговите мъчители. Ти сам даже се явяваш защитник на правата на свобода­та, която проклинаше преди малко. Защото ако държиш на правото на това детенце първом само да извърши в живота си добро или зло и едва тогава Аз да му въздам заслуженото; ако ти сам, от сърце, не позволяваш да го грабна от този живот когато то е още петгодишно и не­винно (въпреки че Аз ти казвам какво ще стане то, при­мерно, на двадесет и пет години) - то кажи ми как ти искаш да бях грабнал от света „овреме" неговите родители-мъчители? Какво тук значи „овреме"? Овреме не значи ли преди мъчителите да бяха затворили дъщерич­ката си и да я бяха изоставили да умре? Но преди те още не бяха извършили това, те не бяха още мъчители! И да ги бях погубил тогава щеше да бъде също толкова несправедливо, колкото ако ги бях погубил в ония дни когато те сами са били още дечица. Нещо повече, щеше да е също толкова несправедливо, колкото ако ти кажа, че оставих те да погубят момиченцето си защото предзнаех, че и то един ден ще стане убийца. Нали ти сам ви­каш за това момиченце - „днес, днес, Господи, когато допускаш то да умре тъй жестоко, то още нищо лошо не е сторило, то още е само едно невинно детенце! Не бива да го погубваш днес!" Ами ето - точно същото е и с мъ­чителите му. И те са все още невинни преди да извършат пъкленото си дело. Може би вече не чак толкова не­винни колкото сами са били на пет години, но, все пак, все още, не тъй виновни, че да заслужат смърт и ад - смърт и ад, които ще заслужат едва след като измъчат дъщеричката си. Как тогава да ги погубя предварително, „овреме", за да не извършат престъплението си? Нямам право на това, точно тъй, както нямам право да оставя да умре детенцето, само защото пред-зная, че утре, след години, то ще стане престъпник. „Но родителите-мъчители - ще речеш - вече са били хора с жестоки заложби и Ти Си го знаел!" Но - знаеш ли ти, какви пък заложби имаше у невинното петгодишно момиченце? Би ли ми позволил да го оставя да умре заради заложбите му, ко­гато дори на земния законодател не позволяваш да пра­ви това? Нямам право да погубвам когото и да било, докато той все още не е извършил зло. Нямам право да погубвам петгодишното момиченце за бъдещото зло, което то ще извърши, нямам право да погубвам и роди­телите му преди те да го извършат. По Правда мога да ги накажа едва след като извършат зло. А това, от своя страна, значи, че Аз, Господ на Правдата, не мога да възпрепятствам насила човекът да извърши злото. Ма­кар че не желая и безусловно не желая това да се случва, по Правда не мога да го възпрепятствам.

 И ето - понеже е нещо добро да дам на човека жи­вот (както и ти, вече признаваш - щом плачеш за лише­ните от него дечица) - Аз, Господ не възпрепятствувам раждането на никого. А след като човек се роди, Аз не му отнемам живота преди за това да има справедливо основание. Не му го отнемам дори да пред-знам, че та­кова основание един ден ще има. Аз поемам риск, да­вайки да се родят дори злодеите, дори мъчителите и би било несправедливо да Се откажа да поема този риск, защото това направо би значело да откажа живот, да от­кажа невинно детство на бъдещите мъчители преди, преди те да са измъчили когото и да било. А да им го откажа би било точно толкова несправедливо, колкото и да ги грабна от тоя свят, когато те са още дечица. Меж­ду това, обаче, именно тази несправедливост би била единствения начин да не допусна - както искаш ти - злодеят да извърши злодейството, за което Аз, Господ, зная предварително. Помисли - ако по тоя начин не до­пусна това да се случи, няма ли да се разбунтуваш са­мия ти, който го искаш от Мен? Няма ли да Ми речеш: „Но, Господи, Ти постъпваш жестоко, оставяйки да ум­ре това малко детенце, защото то - както казваш, ще стане мъчител и престъпник? Нали днес то е тъй мъ­ничко, тъй невинно още?" Кога - ще те попитам Аз, Господ-Бог - ще бъде позволено да го погубя - щом ти се вижда жестоко да сторя това днес? - „Когато то прес­тане да бъде невинно - ще ми речеш ти." Но то ще прес­тане да е такова едва след като извърши престъпление достатъчно за смърт. А това престъпление може да е измъчването на едно невинно детенце. Следователно, Аз, Господ-Бог по Правда трябва да претьрпя това да се случи, да претърпя, за да го възмездя - и на него, и на жертвата! С други думи - ако давам на човеците да се родят, което е добро (и ревността ти към дечицата го доказва), то Аз, Господ-Бог трябва и по Правда трябва да им оставя свободата да растат и да живеят - добре или зле, както те го сторят. И не само трябва да им я оставя, но и да не им я отнемам (преди те да я употре­бят, за добро или уви, за зло). Аз давам на човеците да се раждат и, значи Аз - Господ-Бог, поемам върху Си отговорността за творението Си. И, виж, ето-тъй ти от­говарям за него!"

- Да, тази реч е дълбока, тя наистина прилича на Божествена - отвръщам аз на говорилите от Божие име - Но аз, все пак, малко трудно бих повярвал в такъв Бог- „диалектик". Твърде логичен е този Бог, от чието име вие говорихте, и твърде малко отраден е Той. Защото аз всъщност се интересувам не просто от това как Бог би могъл да оправдае страданието претърпяно от малките дечица, а как това оправдание би могло да мс успокои. Защото - питам - нима майката на разкъсаното от ку­четата детенце, изслушвайки всички тия дълбокомисле­ни съображения, ще се примири с факта, че детето и е претърпяло онзи ужас? Нима ще изповяда, след като ги чуе - Бога, като всемогъщ Промислител и Спасител, нима ще Му Се поклони в трепетна благодарност и ра­дост? Нима ще каже от сърцето си - „щом е тъй, както ми разясни, Господи, приемам, дето моето детенце пре мина през този ад на земята, приемам го и се възхища­вам на Твоето Промишление? И ще извикам „осанна" въпреки че това, на което станах свидетелка, се случи на момченцето ми!" Ако майката не успее да го каже - пи­там ви - ще има ли тя грях за това, че не успява да го каже?

... И ето - извървял всички пътища на съмнението и на волята за вяра, преминал през всички pro и contra на богословието и съвестта, аз съм вече наистина готов да отпусна ръце и да река отчаяно: „Нищо друго, изглежда, не ми остава, освен да избирам - или да вярвам в Божи­ята Премъдрост, като задуша насила съвестта си, която не ми позволява тази вяра, или да се оставя на съвестта си и тогава - да не вярвам вече, че Бог премъдро е сът­ворил и промислил. Нищо друго, казвам, не ми остава, освен да избера едно от двете. Но аз не мога, никак не мога да избера едно от двете. Защото - как и на какво основание да избера вярата, която моята съвест не ми позволява, и - как да избера неутешимата си съвест, щом тя унищожава всяка вяра?

И ето - в този пределен момент аз като че ли вне­запно съзирам пред вътрешния си взор проблясък. Ся­каш след всички богослови, с които нараненото ми сър­це се бори, желаейки да бъде успокоено, пред мен се явява един последен лик. Той е строг, безкомпромисен, но същевременно благообразен - всеразбиращ и дори усмихващ се с някаква особена, много особена снизхо­дителна усмивка. Той не започва да ми възразява, а, на­против, казва ми открито и направо:

      - Разбира се, ти си напълно прав да не можеш да се примириш по никакъв начин, че дечицата преживяха своите страдания. Ти си напълно прав, не желаейки и не можейки да приемеш нито едно от възможните „осно­вания", според които страданията на дечицата биха могли да се обяснят и да се оправдаят. Ти си прав да чувстваш в сърцето си, че всичко, всичко е претърпяло провал, щом дечицата са преживели подобен ужас. Ти си прав, че няма нищо, което може да утеши и да ни примири с това, след като то се е случило. Ти казваш това от сърце и то е толкова ясно за съвестта ти, че би било същинско кощунство да се правят опити да му бъ­де възразявано. Във всеки случай, ако вероучението би си позволило да противоречи на съвестта, то с право не би било никакво вероучение и никой не би трябвало да си позволява да те увещава в негова полза.

Но има нещо във всичките ти разсъждения и ропоти, на което заслужава да обърнеш поне малко внима­ние.

Виж, прочее, не се ли основава протеста ти срещу всички „съображения", на твоето съзнание за безуслов­ната ценност на човешката личност? На съзнанието ти, че според никакви „висши планове" не трябва дори да се допуска възможността, тя, човешката личност, да бъ­де залагана, рискувана, пожертвувана? На съзнанието ти, казвам, че дори най-желязната необходимост и осно­вателност не бива да позволяват едно невинно детенце да бъде пожертвувано, а още по-малко това да се обявя­ва за „оправдано" или за „нямащо фатално значение".

Но щом това действително е тъй, помисли - откъде би могъл да имаш ти това съкровено съзнание за абсо­лютната ценност на човешката личност, на човешкото детенце? Откъде би могъл да си така убеден, така не­посредствено, в самото си сърце убеден, че нищо не мо­же да оправдае това на едно детенце да му се пръсне сърчицето от мъка? Откъде би могъл да си така убеден, че ако това се случи, то всичко, всичко, което е било запланувано преди това и което е било предвидено за след това, губи своята стойност, не може вече да се на­рече удовлетворително? Откъде - питам те - ти можеш да имаш това убеждение? От себе си ли?

Нима от себе си, човече, ти така дръзко смееш да заявяваш, че човешкото дете струва повече от намере­нието на Бога да осъществи един Свой замисъл за све­та? Нима от себе си ти смееш да твърдиш, че - видите ли - не е оправдано светът и човекът изобщо да са били сътворявани такива, след като - според тази Божия на­права, едно-единствено детенце е могло да преживее и вече е преживяло мъката да му се пръсне сърчицето? Забележи: аз не казвам, че ти нямаш право, че ти не би­ва да твърдиш подобни неща, а само те питам: откъде ти имаш смелостта да ги твърдиш и дали би могъл да имаш тази смелост от себе си?

Изповядваш ли ти, че животът на едно-единствено невинно детенце има безусловна ценност - ценността, с която Сам Бог е трябвало да съобрази всичките Си за­мисли за да не би да допусне то да бъде измъчено? Да, изповядваш го. Но изповядваш ли ти това просто защо­то сам си човек и имаш пристрастие към себеподобните си? Не ще се съгласиш. Ти съзнаваш, че пледирайки за безусловната ценност на детския живот, не правиш това от неоправдана, чиста страст. Ти го правиш, защото имаш право - обективно, непререкаемо право да пледи­раш за това. Ако убеждението, че не съществува основа­ние, според което душата на детенцето би могла да се пожертвува, почиваше само на пристрастие - ти щеше да имаш съзнание, че просто така смяташ ти. Тогава ти щеше да имаш и съзнанието, че ропотите ти към Бога, задето е допуснал историите на Иван Карамазов да се случат, чисто и просто са един бунт. Съвсем не е тъй, обаче, Ти изобщо не смяташ ропотите си пред Бога за бунт. Не ги смяташ за бунт, защото си уверен, че не просто па своето пристрастие, не просто на себе си се основаваш в тях. Ти си убеден, прочее, че се основаваш на обективната правда. Ето защо, ти смееш и не се бо­иш дори Бога да държиш отговорен, че бил допуснал едно детенце да бъде измъчено. Ето защо, ти смееш до­ри на Бога да кажеш, че щом е допуснал това да се слу­чи - не може да те удовлетвори нито замисълът Му за този свят, нито предвиденото накрая праведно възмез­дие. Ето защо - казвам - ти смееш дори от Бога да ди­риш отговор за детенцето - защото си убеден, че не на себе си, а на самата правда се опираш и, че значи и от Законо-дателя имаш право да поискаш да удовлетвори Закона на Правдата.

Пак питам, човече, откъде си тъй убеден, че абсо­лютната ти болка за детенцето не е твое субективно пристрастие и дързост пред Бога, а - има право и дори пред Бога има право?

Откъде ли? Аз ще ти кажа. От самата откровена в теб Правда; от това, че Тя е откровена в теб именно като висшата абсолютната Правда - като Самата Правда.

И виж сега и обърни внимание на това, което ти казвам: Възкликът от Псалмите „Господи, кой е чове­кът, та Ти Си спомняш за него?" - съвсем не е възклик, в който човекът се чуди как той, нямащия особена цен­ност, е тъй високо ценен от Самия Бог. Напротив, това е възклик, в който човекът се диви откъде и защо той има такива ценност - такава абсолютна ценност, че сам Бог я помни във вечната Си памет.

Да, да, човече, ти знаеш, - от откровяващата се в съвестта ти Правда знаеш - че имаш тази ценност, че я имаш у Самия Бог, че, следователно Правда е, Божия Правда е тази твоя абсолютна ценност.

Но забележи тогава, човече, че цялото ти недоуме­ние по повод сълзите на детенцето - твоето изискване Сам Бог да Се оправдае за тях - почива всъщност на едно първично знание, което... Сам Бог ти е открил. Какво е това знание? Ами знание, че според Правдата, според Божията Правда (защото абсолютната Правда е Божествена) всяко детенце има без-условна, непожертвуваема ценност. Именно, казвам, според Бога, според Неговата Правда това е така - затова то е и абсолютна, непререкаема Правда.

 Но какво правиш тогава, човече? Тази абсолютна ценност на детенцето, която Сам Бог е определил по Своята Правда, ти сочиш кому? Богу я сочиш и се бун­туваш! Божията Правда че не е допустимо едно невинно дете да се остави да претърпи мъка и смърт - ти сочиш Богу. И Го съдиш! Въоръжен с Неговата Правда ти се бориш... с Него! Колкото и да ти се струва неминуемо да се бунтуваш, щом виждаш, че Бог не е възпрял ръцете на мъчителите - все пак, помисли, човече, помисли, да­ли пък ти нещо не разбираш, дали не хлопаш по отворе­на врата, макар че наистина не можеш да проумееш как се влиза през нея. „Хлопай - обаче - и ще ти се отвори." (Вж. Мат. 7:7). Не ти ще отвориш, а „ще ти се отвори". Не ти ще проумееш как Бог Се оправдава за проляната детска сълза, а Той, Правдата, ще ти открие това! Ще удовлетвори твоята болка, щом тя е праведна щом с бе­зусловна Правда, Божествена Правда!

Не си и даваш сметка, човече, че просвет към раз­решаване на твоите недоумения ти се открива именно в и чрез самата ситуация, в която се измъчваш? Следи внимателно мисълта ми и отвори ушите си за да чуеш. Та именно мъчейки се с разказваните от Иван Карамазов ужаси, ти осъзна, че нишо, абсолютно нищо не заслужава тази цена - да се допусне проливането на една- единствена детска сълзица. Дори премъдрият Божи план за нашето сътворение не заслужава тази цена: Ти осъзна също, че нищо, абсолютно нищо не утешава и не примирява с детската сълза, щом тя вече е пролята - дори раят, с който е предвидено тя да се възмезди в края на дните! Тези истории, следователно, съвсем непосред­ствено, в самата ти съвест и в самото ти сърце ти отк­риха несъмнената, абсолютната Правда. Откриха ти, че Правдата е в непререкаемата, безусловната ценност на детската душица. И ето - тази Правда, тази открила се в теб, след всички борби, абсолютна, не субектиено-пристрастна, истинна Правда - ти побърза да обърнеш срещу Бога - срещу източника на съвършената Правда. Побърза да твърдиш, че Той, Бога - в Своето творение и Промишление не може да Се о-Правда-е пред Нея. Но, помисли: какво и срещу Кого ти обръщаш в своя ропот? Ти обръщаш Правдата, самата Правда, Божията Правда срещу Бога! Но това е безумно, защото нали Бог е един и Той е Правдата. Забележи - аз не ти казвам, че твоето убеждение в безусловната, в непожертвуваемата пред нищо ценност на детската душица не е право. Напротив, аз дори. ти казвам, че това е чистата Правда. Аз обаче, ти казвам, че ако това е Правдата - ако е Правдата, коя­то не ти си определил, а която ти се налага непререкаемо в съвестта, то с Нея ти не можеш да съдиш Бога, за­щото.. Тя е Божия, Тя е Божието Слово. Дали това не означава, че твоя праведен ропот срещу изоставянето на едно детенце не е обърнат от теб не срещу Самия Бог, а срещу твоите представи за Бога, срещу твоите предста­ви за смисъла на Неговото творение и за пътищата на Неговото Промишление? Защото, човече, колкото и яс­ни и очевидни да ти изглеждат твоите представи и съоб­ражения за Него - Бог, все пак, не е онова, що ти си представяш, не е онова, що ти постигаш с ума си. Бог не се вмества в съображенията за света, които, все пак ти, ти изрече от Негово име и остана неудовлетворен от из­реченото. Бог е преди всичко Онзи, който ти Се открива в съвестта и сърцето каго Правдата - като Правдата опрян на Която, като на скала ти съдиш и съзнаваш, че съдиш с право.

Следва тук