Наблюдение върху една пандемия

 Катрин Бейкър

Ето какво научих в скръбта по съпруга ми и сина ми относно страха от смъртта.  

Погребахме бебето ми в дървена кутия в свивката на ръката на баща му. Съпругът ми почина на тридесет и седем годишна възраст в автомобилна катастрофа на път към дома от работното си място като православен свещеник при внезапно възникнала снежна буря един неделен следобед през март. Синът ми се роди през двадесетата седмица на бременността, две седмици приблизително преди смъртта на баща си, но земята на гробищния парцел беше твърде замръзнала, за да бъде погребан  тогава, поради което от погребалния дом ни предложиха да съхранят телцето до идването на пролетта. Но след като и баща му почина, беше преценено, че си струва да бъдат използвани специалните машини за разтопяване на земята за организирането на зимно погребение в Нова Англия; идеята, че двамата ще почиват заедно носеше известна утеха.

Лицето на съпруга ми беше унищожено при катастрофата, която го отне на Неделя Православна, деня, в който честваме възстановяването на иконите за църковна употреба, след като иконоборческата ерес се опитала да премахне почитанието на всички изображения. Десетгодишният ми син беше наскоро нарисувал икона на Свещеното Христово Лице, която той реши да постави в ковчега на баща си, защото смяташе, че така баща му ще има лице. Този жест свидетелстваше за добри познания по теология за едно десетгодишно дете, втория по възраст син на бащата теолог, тъй като в Христос именно всеки един от нас може да има надежда за придобиване на цялостност. Странното съвпадение на деня на смъртта на съпруга ми с църковния празник често ме поразява с мъчителната си ирония, но по време на най-добрите ми дни, това е знак на надежда за възстановяването на лицата по време на Възкресението.

Въпреки че колата се подхлъзнала на леда и се превъртяла три пъти, преди да се спре в насрещното движение, по някакво странно чудо, шестте ми деца, които придружаваха съпруга ми тогава, не само че оцеляха, но бяха и напълно невредими с изключение на едно насинено око и един одраскан пръст, който имаше нужда само от малка лентичка лейкопласт. Била оказана незабавна помощ на децата, но съпругът ми незабавно загинал, защото бил изхвърлен от колата. По това време бях у дома и се възстановявах от спонтанния аборт.

Научих, в процеса на организиране на погребението, че свещениците се погребват с лица, покрити от воздуха - покривката, която се използва за покриване на даровете от хляба и виното, предлагани по време на литургията. Това символизира плащаницата на Христос и предлагането на свещеника обратно към Бог като жертва. Ковчегът бе стандартен и отворен, както обикновено, и лицето на съпруга ми покрито. Ръцете му, обсипани с лунички, и влакънцата червеникава коса бяха единствените белези, които можеха да свидетелстват визуално, че това наистина е той.  Знаех, че е той и  заради странния начин, по който обувките му бяха издадени навън, по патешки, както винаги, заради  вродена аномалия на бедрото. Това привнасяше някаква странна комична нотка към тържествеността на църковното погребение.

Той беше погребан и икона на Възкресението, издялана в камък, бе поставена над главата му, а  всички ние се удивлявахме, че Бог е решил да прибере такъв удивителен човек – син и брат, съпруг, баща на шест живи деца, скъп приятел за много хора, музикант, поет, изследовател, който скоро щеше да придобие докторската си степен по теология и чиято интелектуална работа бе наскоро призната от някои от водещите умове в областта му; също така той бе наскоро ръкоположен и бе назначен в първата си енория само преди шест седмици. По думите на свещеник от  бившата ни енория „тъй като погребахме толкова скъпо семе, очакваме невероятно изобилна жътва“.

Три от децата ми и аз самата сме били в контакт с потвърден носител на COVID-19 по време на петата годишнина от смъртта на съпруга ми, но едва след седмица разбрахме за това. Гледах шестте си деца с очакване и се чудех дали някое от тях или всичките ще легнат до татко си и брат си, както и дали пък аз няма да ги оставя кръгли сираци. Сега, след като най-голямото ни дете беше навършило седемнадесет, а най-малкото, седем, най-после бяхме установили някакъв регулярен ритъм на живот, въпреки че все още ежедневно се борех с дълбока тъмнина в душата си.

Наблюдавах, от позицията ми на близко познанство със смъртта и скръбта, как пандемията и изолацията на хората се разрастват. Често се чудех дали това не е и в сила за нашите ръководители. Струваше ми се, че официалното отношение към смъртта е като към аномалия, а не като към сигурен факт, а болестта, от която се лекувахме, се разглеждаше като странно изключение, не като правило. Отбелязвахме всеки един смъртен случай, причинен от COVID-19, чрез средствата за масова информация така, както това не се бе случвало никога досега с нито един друг причинител на смърт.

Разбира се, този подход изглеждаше оправдан тогава, защото по време на пандемия, всеки един смъртен случай представлява поредната частичка от пъзела, съдействаща ни да разберем по-добре болестта, а, честно казано, в началото нямахме представа какво тя би могла да причини. Започнах обаче да се притеснявам относно реакцията към болестта на нашата нация приблизително около времето, когато семейната карантина, която си бяхме наложили, приключи. Случаите на изолация бяха в пиковата си точка и дори не можеше да се говори за някакви изходни стратегии, без да последва обвинението, че всеки един, който обмисля как отново да заживее един по-нормален начин на живот, просто нехае за човечеството.

Изглеждаше, че бяха наистина многочислени хората, готови да направят всичко, за да спасят останалите от болестта и смъртта. Докато това отношение със сигурност бе благородно и напълно разбираемо (сигурна съм, че и аз щях да съм изкушена в тази посока преди загубата на съпруга и детето си), сега, в скръбта ми, това ме обезпокояваше. Виждах, че става въпрос за добронамерени, носещи голяма обич в сърцата си хора, които просто не могат да си представят живота без скъпите си същества и, поради това, са готови на всякакви жертви, които се изискват от тях, за да задържат смъртта на разстояние.

Изцяло се присъединявах към противоречивите и объркани чувства на опечаления К. С. Луис, изразени в книгата му “Наблюдение върху една скръб“, където той пише за загубата на съпругата си, че “отсъствието й е подобно на небето, което се простира над всичко”, а на друго място, че загубата е “подобна на ампутация”. И двете твърдения са верни. Все пак, в качеството си на опечалена, личната ми ежедневна борба е свързана с това да продължавам да живея по най-добрия възможен начин при условията на изцяло променените ми личност и свят.

Страхувайки се от смъртта, ние просто не желаем да мислим за това, което ще се случи, след като починат нашите любими хора. Но ние наистина трябва да го направим. Изглежда сме съгласни, изпитвайки разбираем ужас, да заменим немалко съществени неща, като например основни свободи, обществения си живот и публичните институции, срещу обещанието за по-добра защита от болест и смърт; когато обаче болестта и смъртта дойдат въпреки всичко (както това е нормално), какво ще правим, след като осъзнаем, че сме направили света по-лош, отколкото той би могъл иначе да бъде? Ако продадем красотата и порядъка в обществото си, за да получим безопасност, не само ще осъзнаем, че сме загубили любимите си хора въпреки всичко, но и ще ги оплакваме сред една опустошена земя, която сами сме създали.

Всеки един от нас има тъмна страна, която иска светът да съответства на болката, която изпитваме. Мисля, че първостепенната задача пред нас, хората, които скърбим, е да отхвърляме горчивината, да избираме живота винаги, когато ни е възможно (и да се каем, когато не успяваме), както и да отказваме да правим целият свят по-лош, само защото ние изпитваме болка. Светът вече е гробище; не непременно трябва да бъде и ад.

Истинска трагедия има не тогава, когато човек умира млад, а когато човешкият живот се е превърнал в някакъв вид смърт. Този тип хора в действителност са „преждевременно мъртви“. Съпругът ми не беше преждевременно мъртъв. Той беше живял истински до последния момент и бе постигнал толкова много.

През изминалите пет години съм се обвинявала, не един път, че не съм направила всичко по силите ми, за да запазя бебето и съпруга си живи. Съчинявам алтернативни ситуации, при които ние всички сме у дома преди снегът да завали, а аз се грижа по-добре за себе си, за да предотвратя помятането. Но зная, че тази посока на разсъждения е опасна. Въпреки че със сигурност някои мои решения, както и тези на съпруга ми, действително са повлияли на крайния резултат, хвърлянето на цялата вина върху един оцелял за нечия случайна смърт наистина го тласка  към мъчителна депресия, която е някакъв вид смърт в рамките на живота.

Също както е безрезултатно да се намеква на жена, която е пометнала, да продължава да премисля всички начини, по които вероятно се е оказала отговорна за смъртта на детето си, или да се внушава на съпруг, съпруга или болногледач, че са могли да направят още нещо, за да спасят любимия си, точно толкова е неправилно всички да бъдат убеждавани, че е редно да се съсипват от вина заради смъртта на най-уязвимите. „Не две ли врабчета се продават за един асарий? И ни едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец … не бойте се, прочее: от много врабчета вие сте по-ценни“ (Матей 10: 29, 31).

Пандемията ни наложи да организираме всички сфери на живота си през интернет. Телесните прояви на милостта сякаш бяха направени невеществени, подходящи за филтриране през големите технологии. Някой печели много пари, докато ние канализираме всичките си връзки, търговия, образование, почивка и дори богослужение през трета страна.   Този нов безтелесен начин на живот е едно усилие за придобиване на „безопасност“, но, струва ми се, примерът на Христос ни внушава, че трябва да сме повече, а не по-малко въплътени. Знаем вече, че, колкото и животът в интернет да ни предпазва от някои видове физически заплахи, новата култура на отхвърляне на обществени личности и постоянната агресия в мрежата разкриват изцяло нови начини за опустошаване.

Измъквайки се от мъката в собствения ми живот, намирам примамката на това да си невъплътен много съблазнителна. Интернет, тази бляскава наслада за очите, е безкраен поток на крайното, в който можеш да се преструваш, че губиш загубата си, както и тялото си с неговите ограничения. Там мога временно да избегна част от мъката на сегашния си живот.

Но Бог, Той Самият, чист дух, стана истински човек, с истинско тяло. Спорът ми с Него е постоянен и е свързан с това, че Той отне от мен телата на моя любим и на детето ми, докато същевременно подчертава Собственото Си въплъщение. Спорът ми с Бог в известна степен се осъществява в следните линии:

- Ти казваш, че е толкова важно да бъдеш въплътен, да станеш човек с тяло и, при все това, очакваш от мен да бъда доволна от това, че телата на съпруга и сина ми не са с мен? Ти очакваш от мен да общувам с тях като с далечни духове, докато ти живя като човек. Как да си обясня това, Боже? Добре ли е да си в плът или не?

Чудя се дали на тези ми възражения Бог няма да отговори приблизително така:

-        Твоето неудовлетворение, мила моя, е точно това, което Аз целя. Това не е краят. Ние сме в очакване на Възкресението на телата.

Св. апостол Павел казва, че Христос умря и възкръсна, за да ни освободи от страха ни от смъртта, който е вид робство, държащо ни в подчинение от началото на живота ни (Евреи 2:15). Как да разбираме живота на мъчениците по време на пандемия? По-нататък четем: „други пък изпитаха подигравки и бичове, а също окови и затвор,
с камъни бидоха избити, с трион рязани, на мъки подлагани; умряха с меч убити, скитаха се … лишавани, оскърбявани и измъчвани (тия, за които светът не беше достоен)“, както завършва апостолът (Евреи 11: 36-38).

Пандемиите били всъщност доста често срещани през всички периоди на историята и в такива времена светиите точно изпълнявали заповедите на Христос да хранят и обличат нуждаещите се, да се грижат за другите и да ги обичат. Много възможно било и разпространението на някаква болест чрез дейностите на милосърдие от страна на светиите, в случай че това била Божията воля. Не е вярно, че тези светии били твърде необразовани, за да не знаят, че това би могло да се случи, напротив, те съзнателно взимали решението да се грижат за другите по физически начин въпреки рисковете за тях самите и дори за тези, за които  те се грижили. Защо правили те това? Защото хората около тях, които ги молили за въплътената им любов, имали нужда от тази въплътена любов повече, отколкото дълъг живот без страдания.

Въпреки че хората взимат решение след реален избор, болестта или смъртта не могат да настъпят без Божието позволение или участие. Или поне християните някога вярвали в това. Принудителната, физическата сегрегация и постоянната изолация обикновено се използват като наказание. Толкова много ли сме сигурни, че отрицателните резултати от тези мерки за безопасност няма да превишават положителните?

Тертулиан казва: „Кръвта на мъчениците е семето на нашата вяра“. За християните винаги се е казвало, че са хора, които не практикуват аборти, евтаназия и самоубийство. Те считали живота за ценен, но светиите им, както е общоизвестно, не целели продължаването на собствения си живот в ущърб на собствената си душа, нито на душите на останалите. Мъчениците не смятали собствената си физическа смърт за толкова значима в сравнение  с това, което ги очаква (Римляни 8:18). Това е така не защото те подценявали настоящия живот. Християнските светци често полагали живота си за другите, но, също така те никога не правели някои неща като почитание на идоли, нито дори и да запазят един живот, дори и живота на собственото си дете. Ако искаме да сме цялостни същества, трябва да подражаваме на техния пример.

-        И много от спещите в земния прах ще се събудят - едни за вечен живот, други за вечен укор и посрама.

И разумните ще сияят като светилата на твърдта, и ония, които са обърнали мнозина към правда - като звездите, вовеки, за всякога. (Книга на пророк Даниила 12: 2-3)

Напълно очаквам, че, ако живеем като Църква, биха могли да възникват широки огнища на COVID-19 в християнските общности, точно както при всяко едно човешко събиране, ако това е Божията воля. Дитрих Бонхьофер казва: „Когато Христос призове едно човешко същество, Той му повелява да дойде и да умре“[1]. Ако при все това властите ни обвинят, че сме „свръхразпространители“ на болестта, това няма да е за първи път в историята.

Никой не обвинява някого, че отива в магазина, за да купува хранителни стоки и, че така разпространява или прихваща вируса, но, изглежда, че богослужението се третира повече като концерт, отколкото като „насъщен хляб“. При това събирането ни за неделна литургия и  общуване би следвало да ни помогне да се изправим срещу възможността да срещнем смъртта, точно от което се нуждаем именно сега. Работата на един свещеник не е да ме запази жива, а да ми помогне да живея и да умра добродетелно.

Християните не трябва никога да съдят този, който избира безопасността пред страданието и смъртта, по примера на ранните еретици донатисти, които изхвърляли от църквата бягащите от преследвания. Християните обаче никога не трябва да осъждат или изключват и тези, които избират значителния риск. Трябва да се водим от принципа на неосъждение. Прилагането на сила и манипулациите трябва да бъдат отхвърлени, няма значение дали силата или манипулациите са в полза на риска или против него.

Съпругът ми написа в една своя проповед малко преди смъртта си: „Бог създаде човека в 33-тата година, на хълма, наречен Голгота“. Христос обяви великото Си дело за завършено, страдайки на кръста. Именно в единение с Христос ставаме тези, които би следвало да сме, и, следователно, как бихме могли да се изплъзнем на смъртта, при положение че дори Христос умря? В една от последните си проповеди съпругът ми предложи на паството си следното: „ … нека да станат наши собствени думите на св. Игнатий Богоносец, с които той се обръща към братята си християни по пътя към мъченичеството, отхвърлил идолослужението на езически Рим: „По-добре е за мен да умра в Иисус Христос, отколкото да царувам над четирите краища на земята … В родилни болки съм. Позволете ми го, братя; не ме възпирайте да живея, не ми пожелавайте да съм мъртвороден … Позволете ми да подражавам на страданията на моя Бог … след като пристигна там, ще стана човешко същество“ (Послание до римляните)[2].

През седмицата, в която съпругът ми почина, чух някое от по-малките ми деца да пита най-голямото, на дванадесет по това време, и което седяло на предната седалка по време на катастрофата, защо не е казал на тати да сложи колана си, защото това щяло да спаси живота му? Разтревожена, аз незабавно казах на децата, че не трябва да задаваме такива въпроси. Бог решава кога хората ще умрат. Тати обикновено носеше колана си. Загадка е за мен защо този ден не го е сложил. Виждам пред себе си цяла нация от хора, насърчавани да задават подобни ужасни въпроси за тях самите и другите. Съществува велика загадка, свързана с взаимоотношението между Божията воля и човешката свобода. Не трябва да се преструваме, че разбираме нещо, когато това не е така. Християните никога не са считали, че смъртта е единствено игра на случайността. Безсъвестно е да се обременяват хората с вина за смъртта на другите, само защото са поели отговорността за живота си, особено за смъртта на най-уязвимите, при положение, че смъртта очаква всеки един от нас.

В нощта преди катастрофата открих, че средната седалка на нашия ван не е добре  закрепена в пода. Опитах се многократно да принудя седалката да се зацепи с пода, но тя не помръдваше. Седалките бяха заседнали в отключена позиция и червеният пластмасов предупредителен знак се виждаше. Когато накрая пръстите ми се вцепениха от студа, казах молитва: „Боже, пази децата ми“ и се прекръстих. Когато отидох до разбития ван след злополуката, видях, че седалката е заключена в пода, както е редно: червеният пластмасов предупредителен знак не се виждаше повече. Преди преобръщането седалката се е заключила на мястото си и децата бяха останали в общи линии невредими.

Трябва и искам да вярвам, че смъртта на съпруга ми и на неродения ми син е по Божията воля. Вършейки противното, не само бих се изродила, превръщайки се в някого, който не искам да съм, но това би означавало и да се отрека от вярата си. Бих могла да избера да поема пълната отговорност за смъртта на съпруга и сина ми, но, на практика, какво бих постигнала така за децата си, различно от разпадането ми? Бих могла да обвиня съпруга си за поведението му, довело до смъртта му и застрашило живота на децата ни. Как това би помогнало обаче? Зная, че той обичаше тях и мен дълбоко; зная и, че ценеше собствения си живот. Той е заплатил за грешките, които е възможно да е допуснал, и които са съдействали за смъртта му.

Бих могла да обвиня някого другиго за смъртта на съпруга си или на детето си: членове на семейството, приятели, лекари, работниците, поддържащи магистралите, но това само би увеличило разрухата. Само Бог знае каква е степента на виновност на всеки един по отношение на собствената му смърт и тази на другите. И дори да знаем със сигурност, че някой е съдействал за нечия смърт или направо е извършил убийство, християнството ни учи, че Бог е готов да прости. Когато става въпрос за причините на нечия смърт, трябва да се въздържаме от даване на присъди, както и да се оставяме на Божията милост, защото, в противен случай, поемаме риска да накараме опечалените да станат почти толкова мъртви, колкото хората, за които те скърбят.

Бог е дал на човешките същества свобода, чрез която те често създават хаос, омраза и мъчения. Именно чрез същата сила за свобода обаче ние също обичаме. Бог е поел невероятен риск в рамките на великата Си благосклонност. Човек със свободата си е сътворил безкрайни нещастия и е лесно да обвиним Бог за злото, което хората създават, ползвайки се от свободата си. Но Бог ли е виновен, ако ние непрестанно използваме, за да вършим зло, инструментите, които Той ни е дал, за да правим добро?

Бог не само е поел риска за загубата на душите ни, за да ни даде възможността да обичаме, но, също така Той е поел този риск в доста по-голяма степен при Въплъщението, при което Неговият чист дух е приел плът, която накрая е умряла, както и нашата ще умре. Не можем да избегнем смъртта, но, със сигурност, имаме избор относно начина, по който ще прекараме живота си. Дали ще го прахосаме, заравяйки го подобно на златото от притчата за талантите (Матей 25), или ще поемем риска да изживеем приключението на собствения ни живот?

Не вярвам, че е редно, още повече, смятам, че е вредно за мен и за децата ми да действаме в посока избягване на смъртта на тялото на всяка цена. Също така и не вярвам, че смъртта в основата си е единствено нещо, което се случва, ако не се взимат правилните предпазни мерки. Не смятам също така, че е положително да си въобразявам, че основният начин, по който смъртта идва, е чрез нормалното дишане и естественото движение на другите около мен. Дори това да е така, действайки съобразно, неминуемо ще създадем страх, недоверие, сегрегация и ксенофобия. Насърчавайки това отношение, ние още повече поробваме хората на собствения им вроден страх от смъртта и ги изолираме един от друг.

Никога не се възхищаваме на герой в разказ, който действа или говори, така че да остане на всяка цена жив още малко или пък принуждава останалите да се излагат на риск или дори да умрат заради него. Възхищаваме се на този, който, в случай че нормалният начин на живот и дишане на останалите би могъл да причини собственото му страдание или дори смърт, би по-скоро приел риска от страданието и смъртта, отколкото да поиска някой друг да спре да живее и диша заради него. Разбира се, това изисква смелост, която ние всъщност нямаме. Имаме нужда от благодат. Християнинът подражава на Христос и не се отдръпва от изцяло въплътен живот. Провалям се в това ежедневно. Ужасена съм от смъртта. През по-добрите си дни обаче съм още по-уплашена от това, което би могло да стане с мен, ако позволя на страха от смъртта да стане мой господар.

В информационен бюлетин по интернет във връзка с катастрофата на съпруга ми някой написа в карето за коментари: „Е, Бог не е бил неговият втори пилот! Ха-ха!“. Докато тази безразсъдна шега вероятно изобразява най-лошото ми изкушение, през по-добрите си дни вярвам, че Бог, който може да закрепи седалките към пода на превозно средство преди злополука, може да изпрати ангелите Си, за да напомнят на шофьора да сложи колана си. Коя съм аз, за да твърдя, че Бог не е бил със съпруга ми в момента на смъртта му? Знам, че той се молеше за това ежедневно и  се уповавам на Божията милост.

Въпросът не е: „Ще умра ли?“. Нито пък: „Ще умрат ли хората, които обичам?“. Отговорът на този въпрос винаги е бил: „Да“. По-добър би бил въпросът: „Ще позволя ли очакването на смъртта да направи мен и моя свят по-добри или по-лоши?“.

Свещеник Матю Бейкър 5 април 1977 – 1 март 2015 

Превод от английски: Боряна Ружекова-Рогожерова, доц. д-р

 Източник: https://medium.com/@lkatherinebaker/a-pandemic-observed-7cb5c90aa17b

---

[1] Превод на преводача

[2] Превод на преводача

П.П. Част от снимките от оригиналната публикация, не са публикувани тук, но това е превод на текста към тях.(от автора на блога)

ПРЕВОД НА ТЕКСТА ПОД СНИМКИТЕ:
-  Jonathan Pageau carves the headstone. – Джонатан Пейджоу дяла надгробния камък.
- The icon of the Resurrection emerges from the stone, under Jonathan’s gifted hands. – Талантливите ръце на Джонатан извайват в камъка иконата на Възкресението.
-  Eve awaits Resurrection. – Ева очаква Възкресението.
-  Свещеник Матю Бейкър 5 април 1977 – 1 март 2015
-  Christ, conquering death by death. – Христос, който побеждава смъртта чрез смъртта
-  Adam – Адам
-  Christ harrows hell after his own death on the Cross, and finding our first parents, Adam and Eve, and pulls them out of their graves. 

-  Христос открива прародителите Адам и Ева в ада и ги извежда от гробовете им.
-  Син Алексис Юджийн Бейкър 12 февруари 2015

Освобождение

Освобождението не е еднократен акт, а дълъг процес, започнал още с падането ни под турско робство.

Почти на всеки 50, да не кажа и на 20 години е имало някакви бунтове, въстания и прочие опити за борба срещу турците.
Но те са били ограничени, защото още не сме се осъзнавали като нация.

По-късно св. Пимен Зографски поставя началото на Българското Възраждане. Да именно той, а не св. Паисий Хилендарски. Св. Пимен обновява повече от 300 църкви и 15 манастира, с което поставя основата на едно духовно Възраждане на което вече св. Паисий е могъл да рече "О неразумни юроде ..."

И после следват другите борби, за църква, за образование, и накрая връхната точка - Априлското въстание.

Един американец - Макгахан, съобщава на европейската общественост за турските зверства при Батак и други места. След него и други коренспонденти пишат. От Лондон, през Париж, Берлин, Виена, та чак до Москва и Санкт Петербург, хората пишат вълнуват се искат от правителствата да предприемат нещо. Имената на Достоевски и други руски интелектуалци са отдавна известни. Много по-малко е известно за западните интелектуалци, които са вдигнали глас в защита на българския народ. Един Оскар Уайлд например.

Този обществен натиск дава възможност на Русия да предприеме действия за обявяване на война на Турция. Руската дипломация се задейства в столиците на великите сили. Сключват се редица споразумения, най-известното от което е Райхщадското споразумение. Поставени са основите на бъдещия Берлински конгрес и договор.

Войната започва и безспорен е героизмът, себеотрицанието и саможертвата на войниците от армията на Александър II, в която се сражават не само руснаци, но и хора от повечето народи от многонационалната Руска империя - руснаци, украинци, финландци, руски немци, поляци, литовци, латвийци, естонци, грузинци, арменци, ингушети, осетинци, туркестанци и т.н., да не забравяме и румънците. В боевете при Свищов, Плевен, Шипка, Стара Загора, походът и превземането на София, при Елена и другате падат хиляди войници и офицери от всички тези народи, някои поради заповедите на командирите си, други поради въудушевлението си да освободят свои братя. Няма значение, тяхната саможертва за нас винаги ще бъде свята и затова и ги споменаваме на Литургията. В тази война и ние българите даваме своя дан, като в боевете при Шипка опазваме руската армия при Плевен. Накрая стигаме до Сан Стефано и предварителния мирен договор подписан там.

За съжаление този договор е бил на принципа на пазарлъка - искаме повече, като знем, че ще получим по-малко, та дано по-малкото да не бъде прекалено малко. И така, в изпълнение на предварителните ангажименти поети от руското правителство преди войната се стига до Берлинския конгрес и договор. На този конгрес автсрийското предложение е било да има две автономни области - Източна и Западна с излаз на Бяло море и вклюването на Вардарска Македония. Но руското правителство не се е съгласило, защото по-важни са му били завоеванията в Кавказ. Да не забравяме, че и там са се водили бойни действия. А София и Варна са включени в Княжество България по предложение на Бисмарк. (Ето защо предпочитам да са ни освободили Австро-Унгария или Германия. 😉 😊 )

После ние изплащаме в продължение на над 20 години доста солидна сума на Русия, с което дефакто руската армия става наемническа, т.е ние сме си я наели за определена сума да свърши определена работа. Нямам проблем с това. Абсолютно съм сигурен, че всяко друго правителство щеше да постъпи по същия начин и да поиска да си платим. В политиката няма филантропия, в ничия политика, и който си мисли обратното е много заблуден, но и вреден, идеалист.

Та това е съвсем в кратце. Мога да пиша много по други аспекти на руската политика преди и след освобождението ни, но стига толкова.

Да почитам паметта на хилядите хора сражавали се за моята свобода или по друг начин способствали за нея - това ДА. Категорично ДА. Независимо дали се казват Володя, Петя, Ваня или Сейго Ямадзива, Дудар или по друг някакъв начин. Покланям се пред тях и на тях.

Но да се прекланям пред чиято и да е държава, правителство, политика - НЕ. Абсолютно НЕ. Та това си е чисто идолопоклонство.

Няма велики държави, нации, народи. Има велики личности и хора и те са велики, защото принадлежат на цялото човечество, защото делата им не се измерват с националното,а с човешкото.
Обичам руската култура, защото в нея, в руския дух в нея може да се отрази цялото човечество. "Братя Карамазови" е за всички хора. Поради това обичам и другите култури.

Сами виждате, че сме си платили Свободата с кръв и злато и с дух. Да именно и с дух, и (макар историята да не познава условното наклонение) поради това съм учверен, че така или иначе щяхме да се освободим. Но Всеподателя Бог, Който промишлява за всички хора и народи е промислил за нас да се освободим по точно този начин. Затова и на Него отдаваме слава и почит за всичко и заради всички, затова и поменаваме на Литургията всички войни оаднали за свободата и вярата, поменаваме и Александър II, като владетелят, който е водил тази война. Но до тук. Не се молим за руските управляващи, за руското войнство и прочие. Молим се за нашите си.

Разбира се всеки е свободен да се прекланя пред когото си иска, но не и да задължава мен или други да се прекланя пред същия. За тази ми свобода са умирали и руски войни.  😉
И именно възползвайки се от тази свобода според съвестта ми, отдавам най-дълбока почит и благодарност на падналите за нея.

Украински гамбит*

Има една пословица: - „Когато атовете се ритат, магаретата теглят”.

    Сегашното положение в Украйна много прилича на описаното в пословицата, но за жалост малко хора го разбират.

    Искам още в началото да кажа, да се застраховам – не съм фен на Путин, нито се изживявам в ролята на негов апологет. Обичам Русия и руския народ, така както обичам и Украйна и украинският народ, Германия и германците, и прочие и прочие, така както обичам или поне се стремя да обичам свободата, правдата и справедливостта и т.н. и т.н..  

Но в конкретния случай не става въпрос за нищо от горе избореното, става въпрос за интереси. И моите уважения към Путин, че той не се опитва да прикрива това с някаква моралистична и правова риторика. Ясно е, че когато един блок или съюз, който с нищо не е доказал своето миролюбие и доброжелатеслтво, се приближава към твоите граници, ти ще предприемеш, ако трябва и луди мерки, за да се защитиш. Не виждам нищо неочаквано и изненадвщо в реакцията на Путин и чест му прави, че не се опитва да скрие това зад някаква риторика.

    За разлика от него обаче, западните  политици и медии направо се оляха в такава реторика, че на човек започва вече да му се повръща, в буквалния  смисъл на думата. Хората, които въведоха абсолютно незаконно войски в Мали, крещят за незаконността на руските войски в Крим, хората, които нападнаха, превзеха, опустошиха и ограбиха  не една държава под абсолютно измислени предлози (Ирак, Панама, Гренада и др.) се стремят да ни убеждават, че „ под  лъжлив претекст не се напада страна, за да предявиш своите собствени интереси”. И когато, недай си Боже, някой се опита да им го каже и покаже, веднага се включва софистическата метода за „биенето на негри”.  Еми господа недейте да биете негри и никой няма да ви натяква, че биете негри.

     И проблемът не е в наличието на двойни стандрати. Нормално е да има стандарти всякакви. Никой от нас не е светец и всички прилагаме често различни стандарти към различни хора. Проблемът не е, че по този начин ни хвърлят прах в очите, за да замаскират своите собствени цели и интереси.  Проблемът, дори, не е в тяхното собственно безсрамие - да казват това, което казват, когато са извършили това, което са извършили.  Проблемът е, че вече сами започват да си вярват, че са добри, праведни, законни и справедливи.  Проблемът е, че имайки власт и средства повтарят своите мантри до такава степен, че зомбират вече и доста здравосмислещи хора. Проблемът е, че може би ще дойде ден, когато ще зомбират всички ни.  

     Проблемът е, че от прекомерна употреба думи като морал, добро и зло, правда, справедливост  се изтъркаха  и изпразниха от смисъл и вече в тях може да се сложи друг смисъл, както в празна бутилка. Защото от преголямата им употреба се забрави друга дума, думата свобода. Тази именно свобода в чието уж име възстанаха украинците (или част от тях) и която свобода спечелилите борци за свобода се опитаха да откажат на другите още с първите си действия. А без свобода няма добро и зло.  И по този начин изкривявйки думите и лишавайки ги от техният корен, те се опитват да изтръгнат този корен от нас, опитват се да ни лишат от нашата съд-ба, от това да се сбъднем, защото по думите на Сартър, човек е осъден да бъде свободен.

    Но думата ми не е точно за атовете.  Атовете те са ясни, колкото и да се ритат ще се разберат някрая. Русия ще вземе евентуално само Севастопол, а САЩ ще вземат примерно  (казвам приемрно, евентуално) шистовият газ в Укарайна, като при това ще разрушат най-плодородната земя в Европа.  Или ще стане друго, не знам, знам само, че атовете винаги се разбират в края на краищата, но магаретата теглят.  Думата ми е за магаретата. За такива като нас и украинците. Защото в този гамбит ние сме жертвената фигура, ние сме магаретата. И ще продължаваме да сме такива, докато пред свободата предпочитаме да се храним с магарешките тръни на тяхната „морална” риторика.  Защото , като спечелиха уж свободата си (колко и как са я спечелили е друг въпрос) украиинците можеха да се опитат да се разберат спокойно с Путин за граничните точки на собствения си интерес и интереса на Путин, вместо да се подхлъзнат на нациоанлистическтата бананова кора, така ловко подхвърлена им от Запада.  В този гамбит губещите ще сме винаги ние и в случая украинците, т.е. магаретата, и проблемът не е в играчите, просто играта е такава. И ние ще губим  докато играем в такава игра, докато позволяваме да ни включват в такива игри, независимо кои са играчите.

Има една пословица: - „Когато атовете се ритат, магаретата теглят”.

* Гамбит е вид дебют в шахмата. При него една от двете страни предлага в началото на партията жертва на фигура - обикновено пешка. Ответната страна има право да приеме или да откаже жертвата, оттам гамбитът се нарича приет или отказан.

Приемането на гамбита обикновено води до остра, изпълнена с тактически комбинации игра, включваща понякога допълнителни жертви на фигури . Като компенсация предлагащия жертвата получава темп/предимство в развитието, често печели преимущество в центъра и по фланговете, открита и позволяваща редица комбинации игра, и като правило - шансове за успешна атака на притеснен откъм развитие и пространство противник.

Стремежът на ответната страна да запази материалното преимущество по-често води до задълбочаване на проблемите, отклоняване от бързото развитие на фигурите, тяхното нефункционално разполагане, а оттам и неспособност за адекватна защита или атака.

Добра защита от страна на приемащия гамбита е връщането в определен момент на завоювания материал - тактически добре отиграно това често води до изравняване на играта.

Кой заслужава да празнува 3.март

Голям патос  се излъчва от всякъде. Хиляди спомени, снимки, песни, филми – все повод за гордост и тупане по гърдите! Направо се чувстваш облъчен и като герой в един роман на братя Стругацки още малко и ще запееш: -

„Напред, легионери, железни титани!

Напред срещу крепости с огън и стръв!

С железни ботуши да стъпчем врага ни!

Да тлее на меча ни вражеска кръв!

Железни юмруци, срутете всяка преграда!

Ура за Огненосните Творци!

Ридае врагът, но няма за него пощада!

Напред, легионери-храбреци!“

Какво ни свързва нас с тези хора, които преди 136 години са се борили за свобода?!

  - Нищо.

  Ние не я разбираме свободата, на нас тя не ние е нужна. Ние сме готови да я продадем, заменим или да се отречем от нея при най-малка възможност. За толкоз евтина стока смятаме свободата, че сме готови даже и за нищо да я дадем. Тя е просто едно ненужно бреме. И това си личи дори по начина по който нашите политици оправят лентичките на венците поднесени от гвардейците под звуците на марша. От начина по който ние чуваме имената на хилядите борци паднали за свободата и независимостта на нашето скъпо Отечество. 

  За нашите деди свободата е била равна на живот. Затова и са писали по знамената и калпаците си  „Свобода или Смърт”, т.е. имаш свобода, значи живееш, нямаш свобода, значи си мъртъв. Но за нас, техните потомци, животът не е равен на свобода.  Животът е всичко друго, но не и свобода.  Затова за нас по-скоро би звучал призива „Свобода или живот” . Затова и в името на живота, който сме си избрали, ние сме готови и пари да дадем на този, който вземе  бремето на свободата ни.

  Защото свободата не се заключава във възможността да се придвижваш навсякъде  и да си купуваш всичко. Свободата е преди всичко възможността да поемеш отговорност за живота, не само за своя, но и за чуждия. Затова и нашите деди са жертвали живота си за да ни има нас, затова и поета е казал, че „ Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира ...”. Свободата не е само саможертва, но и начина по който тази саможертва бива приета. Начина по който ние приемаме другия живот.

  А как приемаме другия живот си проличава не само по статистиките за абортите и убийствата, но и по доскорошните бунтове относно настаняването на бежанците в някои населени места и още по това как сме готови да смажем другият заради една сграда.

  Ние не сме свободни, ние сме роби, дори и когато сме роби на самите себе си. 

  Нека на този ден първом да си зададем въпроса  „Имаме ли право да го празнуваме този ден на Свободата?”  и чак тогава да се опияняваме с патос и пиета в опит да премахнем бремето на свободата на която сме осъдени от нашите деди.  

Заседание на Горната камара Ярослав Хашек

Председателстуващият княз Виндишгрец открива заседанието в 11 часа и 25 минути.

Господин Хаберсдорфер предлага на днешното заседание да се реши съдбата на законопроекта против скъпотията. Предложението бива прието.

Качалер Ян, залцбургският кардинал, изказва учудването си защо тъкмо днес трябва да бъде обсъждан такъв незначителен въпрос, какъвто е законопроектът против скъпотията, когато би било уместно камарата да се занимае с въпроса за приложението на закона против модернизма в католическата църква.

Граф Волкенщайн-Тойсбург, таен съветник, камерхер, посланик в оставка, рицар на Ордена на златното руно, владетел на крупното имение Тойсбург и на наследственото имение Волкенщайн, смята въпроса за скъпотията за неактуален. От личен опит при покупка на персийски килими той е установил, че при луксозните тъкани не се забелязва никакво покачване на цените. По-добре би било – и по-важно, да се гласува закон против всички и всякакви съкращения на титлите на членовете на горната камара. На какво прилича това, когато във вестника покрай името му стои само: Т.с, к., п. в.о., на о. на з.,.р., в. на к.и. Т. и на н. и. В. Та това в чешкия език може да бъде съкращение на думата турук, сом и прочее, не само на таен съветник…

Господин Прандау-Хилепранд, таен съветник и председател на сената на върховния придворен съд, се присъединява към възгледа на преждеговорящия и изказва незадоволството си от непрекъснатото брожение против скъпотията.

Т. Гразбьок, игумен на манастира във Вилеринг, Горна Австрия, заявява, че не му е известно в страната да има всеобща скъпотия. Селяните от околностите на манастира продължават, както и по-рано, да докарват в манастира телета в знак на християнската си преданост и любов и да изпращат децата си в манастирското училище.

Граф Ян Стадницки, едър земевладелец, също така нищо не е чувал за скъпотията. Всяка година той прекарва по пет месеца в Париж, а мидите тази година там са поевтинели с един франк дузината. Шампанското не е променило миналогодишната си цена.

Бен. Корчиан, райхрадски игумен, застъпва становището, че за скъпотията са виновни сиромасите, подведени от социалистите да искат всичко безплатно.

Княз Кевенхюлер-Меч, таен съветник, камерхер и посланик в Париж, споделя възгледа на граф Ян Стадницки, че мидите в Париж тази година са по-евтини.

Д-р. Грабмайер, подпредседател на имперския съд, възкликва:

- И фазаните поевтиняха!

Граф Кюфщайн:

- Пардон, господин докторе, вие може би имате пред вид вашите собствени фазани, не седмоградските. А те са по-скъпи тази година!

Председателствуващия княз Виндишгрец констатира, че фазаните в

Седмоградско през тази година наистина са поскъпнали, и то в резултат на дъждовното време.

Граф Лео Пинински, бивш губернатор на Галиция:

- Най-добри са фазаните от околностите на Магура.

Гилберт Халмер, игумен от Тепла, извиква:

- Месото им е по-бяло!

Председателстващия княц Виндишгрец потвърждава, че наистина в сравнение

със седмоградските тяхното месо е по-бяло.

Господин Хехелберг-Лаудон, виенски каноник:

- А са и по-вкусни!

Княз Траутмансдорф-Вайнсберг, камерхер и таен съветник, полемизира с

преждеговорящия. С плънка от гъби най-вкусни са чешките фазани от неговата фазанергия при Хожув Тин.

Господин Мариус Пасети:

- Позволете, ваше превъзходителство, на банкетите в императорския двор се

сервира само фазан с шунка и печурки, полян с мадейра!

Княз Траутмансдорф-Гайнсберг потвърждава най-лоялно, че приготвеният по

този начин фазан е най-вкусен, и прави предложение членовете на горната камара със ставане на крака да засвидетелстват предаността си към правителството.

Продължават разискванията по скъпотията.

Княз Алфред Монтенуово, върховен хофмайстер, в качеството си на главен оратор изказва опасението, че днешната скъпотия е само предлог, за да могат недоволстващите елементи да разграбват магазините. Един порядъчен човек никога няма да се оплаква, че цените на хранителните продукти се покачват. За порядъчния човек понятието скъпотия не съществува. На когото парите не достигат, няма нужда да яде по три пъти на ден.

Фр. Марат, генерал, велик магистър на кръстоносците в Прага, заявява, че всеобщата скъпотия е една празна измислица, която има за цел да въздейства чрез натиск върху работниците за повишаване на надниците. Стопанствата на Ордена на кръстоносците плащат на земеделските работници по осемдесет халера на ден. Ако даден земеделски работник е принуден с да изхранва с тези пари петчленно семейство, то си е негова работа, в която правителството не бива да се меси, защото гражданските свободи трябва да се спазват.

(РЪКОПЛЯСКАНИЯ.)

Принц Бед, Шамбург-Липе изненадан оспорва твърдението за скъпотията. Фирмата „Бенц”, фабрика за леки коли в Манхайм, намалява цените на колите с пет на сто.

Господин Фр. Мол:

- Мерцедесът е по-добра марка и по-евтина!

Граф Ваинтс фон Фалкенщайн:

- Бенц спечели състезанието Париж – Лион – Брюксел – Страсбург – Ница – Париж!

Господин Фр. Мол:

- Мерцедесът излезе победител в състезанието Бирмингам – Лондон, господин графе!

Председателстващият княз Виндишгреж казва, че на първо място трябва да се

Поддържа националната индустрия и че той може да насочи интересуващите се към министерството на търговията, където всеки би могъл да получи списък на местните фирми с най-благоприятни оферти. Заедно с това той прави констатацията, че наистина най-добрите марки коли са най-евтини.

Рицарят Горайски:

- Състезателните коне също са по-евтини. За 20 000 крони аз си купих чистокръвен арабски кон.

Д-р Матуш, главен директор на Земеделската банка, се изказва също по въпроса

и е на мнение, че слуховете за всеобща скъпотия са значително преувеличени, защото и кредитът днес е по-евтин. Днес едрият земевладелец получава много по-изгодни ипотеки.

Граф Хадег:

- Само тежките испански вина поскъпнаха.

Пробст Шмолн:

- И костенурките!

Княз Рохан:

- Да се образува комисия, която да изработи предложение до правителството

за премахване на митата върху тежките испански вина и костенурките!

Предложението се приема. След това се провежда избор и в комисията по въпроса за вноса от чужбина на костенурки и испански вина биват избрани граф Голуховски, господин Шай и граф Ветер фон Лили.

Законопроектът против всеобщата скъпотия бива отложен за второ, трето четене.