Заседание на Горната камара Ярослав Хашек

Председателстуващият княз Виндишгрец открива заседанието в 11 часа и 25 минути.

Господин Хаберсдорфер предлага на днешното заседание да се реши съдбата на законопроекта против скъпотията. Предложението бива прието.

Качалер Ян, залцбургският кардинал, изказва учудването си защо тъкмо днес трябва да бъде обсъждан такъв незначителен въпрос, какъвто е законопроектът против скъпотията, когато би било уместно камарата да се занимае с въпроса за приложението на закона против модернизма в католическата църква.

Граф Волкенщайн-Тойсбург, таен съветник, камерхер, посланик в оставка, рицар на Ордена на златното руно, владетел на крупното имение Тойсбург и на наследственото имение Волкенщайн, смята въпроса за скъпотията за неактуален. От личен опит при покупка на персийски килими той е установил, че при луксозните тъкани не се забелязва никакво покачване на цените. По-добре би било – и по-важно, да се гласува закон против всички и всякакви съкращения на титлите на членовете на горната камара. На какво прилича това, когато във вестника покрай името му стои само: Т.с, к., п. в.о., на о. на з.,.р., в. на к.и. Т. и на н. и. В. Та това в чешкия език може да бъде съкращение на думата турук, сом и прочее, не само на таен съветник…

Господин Прандау-Хилепранд, таен съветник и председател на сената на върховния придворен съд, се присъединява към възгледа на преждеговорящия и изказва незадоволството си от непрекъснатото брожение против скъпотията.

Т. Гразбьок, игумен на манастира във Вилеринг, Горна Австрия, заявява, че не му е известно в страната да има всеобща скъпотия. Селяните от околностите на манастира продължават, както и по-рано, да докарват в манастира телета в знак на християнската си преданост и любов и да изпращат децата си в манастирското училище.

Граф Ян Стадницки, едър земевладелец, също така нищо не е чувал за скъпотията. Всяка година той прекарва по пет месеца в Париж, а мидите тази година там са поевтинели с един франк дузината. Шампанското не е променило миналогодишната си цена.

Бен. Корчиан, райхрадски игумен, застъпва становището, че за скъпотията са виновни сиромасите, подведени от социалистите да искат всичко безплатно.

Княз Кевенхюлер-Меч, таен съветник, камерхер и посланик в Париж, споделя възгледа на граф Ян Стадницки, че мидите в Париж тази година са по-евтини.

Д-р. Грабмайер, подпредседател на имперския съд, възкликва:

- И фазаните поевтиняха!

Граф Кюфщайн:

- Пардон, господин докторе, вие може би имате пред вид вашите собствени фазани, не седмоградските. А те са по-скъпи тази година!

Председателствуващия княз Виндишгрец констатира, че фазаните в

Седмоградско през тази година наистина са поскъпнали, и то в резултат на дъждовното време.

Граф Лео Пинински, бивш губернатор на Галиция:

- Най-добри са фазаните от околностите на Магура.

Гилберт Халмер, игумен от Тепла, извиква:

- Месото им е по-бяло!

Председателстващия княц Виндишгрец потвърждава, че наистина в сравнение

със седмоградските тяхното месо е по-бяло.

Господин Хехелберг-Лаудон, виенски каноник:

- А са и по-вкусни!

Княз Траутмансдорф-Вайнсберг, камерхер и таен съветник, полемизира с

преждеговорящия. С плънка от гъби най-вкусни са чешките фазани от неговата фазанергия при Хожув Тин.

Господин Мариус Пасети:

- Позволете, ваше превъзходителство, на банкетите в императорския двор се

сервира само фазан с шунка и печурки, полян с мадейра!

Княз Траутмансдорф-Гайнсберг потвърждава най-лоялно, че приготвеният по

този начин фазан е най-вкусен, и прави предложение членовете на горната камара със ставане на крака да засвидетелстват предаността си към правителството.

Продължават разискванията по скъпотията.

Княз Алфред Монтенуово, върховен хофмайстер, в качеството си на главен оратор изказва опасението, че днешната скъпотия е само предлог, за да могат недоволстващите елементи да разграбват магазините. Един порядъчен човек никога няма да се оплаква, че цените на хранителните продукти се покачват. За порядъчния човек понятието скъпотия не съществува. На когото парите не достигат, няма нужда да яде по три пъти на ден.

Фр. Марат, генерал, велик магистър на кръстоносците в Прага, заявява, че всеобщата скъпотия е една празна измислица, която има за цел да въздейства чрез натиск върху работниците за повишаване на надниците. Стопанствата на Ордена на кръстоносците плащат на земеделските работници по осемдесет халера на ден. Ако даден земеделски работник е принуден с да изхранва с тези пари петчленно семейство, то си е негова работа, в която правителството не бива да се меси, защото гражданските свободи трябва да се спазват.

(РЪКОПЛЯСКАНИЯ.)

Принц Бед, Шамбург-Липе изненадан оспорва твърдението за скъпотията. Фирмата „Бенц”, фабрика за леки коли в Манхайм, намалява цените на колите с пет на сто.

Господин Фр. Мол:

- Мерцедесът е по-добра марка и по-евтина!

Граф Ваинтс фон Фалкенщайн:

- Бенц спечели състезанието Париж – Лион – Брюксел – Страсбург – Ница – Париж!

Господин Фр. Мол:

- Мерцедесът излезе победител в състезанието Бирмингам – Лондон, господин графе!

Председателстващият княз Виндишгреж казва, че на първо място трябва да се

Поддържа националната индустрия и че той може да насочи интересуващите се към министерството на търговията, където всеки би могъл да получи списък на местните фирми с най-благоприятни оферти. Заедно с това той прави констатацията, че наистина най-добрите марки коли са най-евтини.

Рицарят Горайски:

- Състезателните коне също са по-евтини. За 20 000 крони аз си купих чистокръвен арабски кон.

Д-р Матуш, главен директор на Земеделската банка, се изказва също по въпроса

и е на мнение, че слуховете за всеобща скъпотия са значително преувеличени, защото и кредитът днес е по-евтин. Днес едрият земевладелец получава много по-изгодни ипотеки.

Граф Хадег:

- Само тежките испански вина поскъпнаха.

Пробст Шмолн:

- И костенурките!

Княз Рохан:

- Да се образува комисия, която да изработи предложение до правителството

за премахване на митата върху тежките испански вина и костенурките!

Предложението се приема. След това се провежда избор и в комисията по въпроса за вноса от чужбина на костенурки и испански вина биват избрани граф Голуховски, господин Шай и граф Ветер фон Лили.

Законопроектът против всеобщата скъпотия бива отложен за второ, трето четене.

Ярослав Хашек За парламентите

Това вече постепенно се забравя, понеже се е случило през 1897 г., а сега е 1907-а. Тогава при нас през декември дойде един депутат от Виена. Пристигна, вечерта се събрахме в кръчмата и той ни разказа какво е станало във Виена и какво значи парламентаризъм. Разправяше, че парламентаризмът е такава форма на политическо устройство, при която държавата се управлява с участието на представители на народа, които притежават имунитет, или, с други думи, на които полицията не бива да посяга. След това млъкна, изсекна се и ни разказа за малката неприятност, която го сполетяла във Виена.

Полицията проникнала в парламента, набила неколцина депутати, дърпала ги и ги изнасяла за косата и краката от парламента на улицата. Той, както си имал имунитет, получил няколко пестника, преди органите на сигурността да го изхвърлят от парламента, обаче се съпротивявал. И отново заповтаря мечтателно, че парламентаризмът е такава форма на политическо устройство, при която държавата се управлява с участието на представители на народа…

Там имаше един гимназиален учител, който каза, че на латински имало дума parlare, която значи „говоря“, и че думата „парламент“ по всяка вероятност идва от същата основа и следователно означава форма на политическо устройство, при която държавата се ръководи с участието на говорещи представители на народа.

Освен него там имаше и един друг човек, който беше цапнат в устата, ухили се и каза, че му се вижда странно това участие на говорещи представители на народа в управлението на държавата, след като правителството с помощта на полицията може да ги изхвърля от парламента.

Тогава онзи депутат започна да се върти нервно на стола и заяви, че от целия този парламентаризъм направо му призлява…

Както ви казах, оттогава са минали десет години и през това време се нагледахме и се наслушахме на доста неща от този род. Правителството разполага с власт, а народните представители — само с гласовите си органи.

В Унгария един поручик от хонведите разпусна имперския парламент. Влезе вътре, извади сабята си и издекламира нещо. Депутатите не искаха да помръднат от местата си. Дойде войска.

Правителството има войска. Войската има пушки, войската има оръдия, а депутатите какво имат?… Както казваше онзи учител, parlare значи „говоря“. Депутатите могат да се противопоставят на сабите, пушките и оръдията само с устата си.

Да се говори, разбира се, може. Като в руската Дума. Депутатите заявиха, че земята, собственост на помешчиците, трябва да мине в ръцете на първоначалния й собственик, мужиците. Разбира се, после им се наложи да избягат чак във Финландия, неколцина бяха арестувани, други — изпратени в Сибир и тъй нататък.

И ето че в Русия отново има избори, пак ще си имат парламент, пак ще се говори, депутатите пак ще бягат във Финландия и говорещите представители на народа, вземащи участие в управлението на държавата, пак ще бъдат арестувани, глобявани и пращани в Сибир.

Това се нарича участие в управлението на държавата. Според правителствените теории такива депутати, изтърпяващи наказания, управляват държавата. Те биват арестувани, но им остава хубавият спомен, че са имали имунитет. А като излязат от затвора, ще им се иска ли отново да станат депутати? Само идиот би пожелал да го изберат, за да разполага с по-малко свобода, отколкото има като избирател.

Думите „парламент“, на английски parliament, на френски parlement, на немски Reichstag, на руски „дума“, на италиански dieta, в Америка congress, в Испания cortes, в Сърбия „скупштина“, в България „събрание“, имат един и същ основен смисъл. Събират се хора, избрани от народа. После те нещо си говорят. Ако то се харесва на правителствата, хубаво, защо пък да не говорят. Ако не им се харесва, пак добре. Представителите на народа ги из-пращат да се приберат по домовете си. Толкова е просто, че на народните представители често и през ум не им минава да не се разотидат по домовете си, след като правителството така желае. То е все едно на улицата да се приближи до мен полицай и да каже: „В името на закона разпръснете се!“ Ако не си тръгна, ще извади сабята си и ще викне: „В името на закона разпръснете се!“ И ако пак не си тръгна, ще ми рече: „В името на закона сте арестуван!“ Така става на улицата, а в парламента, където са неприкосновени, пак така става.

Ще ви разкажа една случка за неприкосновеността на народния представител от декември 1897 г.

Когато полицията проникнала в парламента и заизмъквала депутатите навън, всички викали, че са неприкосновени. „Господин полицай, аз съм неприкосновен, ако не възразявате!“ „Господа, обръщам ви внимание, че съм неприкосновен!“ „Абе, хора, не разбирате ли, че имам имунитет?“ „За Бога, как можете да ритате човек с депутатски имунитет!“ „Ей, старши, как си позволяваш да ме шамаросваш, като съм неприкосновен!“ „Marsch hinaus, Sie, Lausbuben!“[1], „Позволявам си още веднъж да подчертая, че притежавам иму…“ Индивид като този не бивал оставян да се доизкаже, ритвали го по онази част от тялото, на която допреди малко седял в депутатското кресло, и той изхвърчавал навън.

Там имало и един народен представител, който се скрил под прекатурените депутатски кресла. Не смеел и да диша от страх, но му се случило нещо, което се случва и в най-добрите семейства. Издал звук.

Полицаите тръгнали по посока на гласа и измъкнали горкия последен парламентарен мохикан.

— Още един неприкосновен! — казал полицаят, който го хванал за ръката и го повлякъл към стълбището.

— Аз съм неприкосновен! — викал отчаяно клетникът, въобразявайки си, че това ще го предпази от ударите.

Не познал.

— Тоя нещастник дори не си знае правата — ядосали се полицаите. — Не знае дори че има имунитет, и такива хора ги избират за народни представители, срамота!

Хванали нещастника и му ударили един пердах.

— Ама и ти си един депутат, как може да не знаеш, че си неприкосновен!

Парламентът е отдавнашна институция. Той е нещо подобно на религията. Хората вярват. Вярват в Господа Бога, вярват в парламента.

Още в древна Гърция представители на отделните общини са разисквали потребностите на Елада. В Рим е заседавал Senatus populusque Romanus. Естествено, понякога в римския Сенат са се вършили много мили дела, както когато заговорниците убили тиранина Цезар.

Иначе още в древността са пропилявали много време за този вид събрания, на които само се приказвало.

През средновековието Франция за пръв път е използвала думата „парламент“, само че първоначално с нея наричали съдилищата.

Френските парламенти са осъждали хора на смърт.

По-късно във Франция започнали да употребяват тази дума в смисъл на „народно събрание“.

А що е народно събрание? Според най-общото определение това е съвкупност от хора, които имат право да се събират от време на време, за да разискват от името и вместо всички останали хора в страната или от името и вместо големи човешки общности или групи от населението, както е например при църковните събори. Следователно в народните събрания се разисква вместо някого. Не всеки има право да разисква лично. И аз нямам това право, но имам правото да добавя гласа си към гласовете на останалите, които решават кой ще отиде там вместо нас, за да говори, че еди-колко си хиляди души трябва да се задоволят с това голямо безправие, наречено право, а именно да напиша на едно листче името на някого, за да разисква вместо мен в парламента, към когото не мога да изпитвам доверие, защото парламентът е предразсъдък, какъвто е и религията.

Ние изкореняваме всички стари предразсъдъци, но да изкореняваш парламента, чийто позор следва историята на човечеството, това е нещо, което трудно може да се проумее с разума.

А сега за парламентите изобщо. Що се отнася до това, как човек може да стане депутат, възможностите са две: или пряко от властите получавам право на глас аз самият, моята личност, респективно го получавам по наследство, или бивам избран от избирателите.

Някои парламенти имат долна и горна камара. И ето какво става. Решаваща е горната камара. Там по-горните, високопоставените, се произнасят по това, което е решила съвещателната долна камара, съставена от представители на народа.

Горната камара трябва да служи като противотежест срещу демократичните елементи и се състои от висши представители на благороднически родове, от високопоставени лица, висши духовници, представители на различни университети, корпорации и институции.

В Англия това е Камарата на лордовете (House of Lords), в Бавария — Камарата на имперските съветници, в Италия и Америка — Сенатът, в Испания — Съветът на грандовете, у нас — Благородническо събрание и тъй нататък.

И всички тези членове на аристократични родове, епископи, благородници и други представители одобряват или не одобряват решенията на демократично избраните депутати от демократичната долна камара.

Депутатски задължения! Ще видите какво ще стане след въвеждането на всеобщо право на глас. Ще бъде чудесно. Ще пристигнат народните представители, всичките републиканци, и ще кажат: „Ние искаме република!“ И ще стане както в Испания между 1870 и 1880 г. И там така казали. Властите, то се знае, насочили оръдията към парламента и го обкръжили с войска. Не, няма да стане така. Новите депутати, избрани въз основа на всеобщото, без привилегии право на пряко и тайно гласуване, ще се съберат и един от тях, най-големият храбрец, ще открие разискванията например с такава реч:

— Уважаеми колеги! Отглеждането на свине в Австрия е забранено на кожодерите в чешките земи с министерско постановление №8823 от 10 май 1866 г. В противоречие с горепосоченото постановление на кожодерите, които упражняват безупречно своя занаят, им е разрешено да отглеждат прасета за свои нужди. Ние, членовете на това събрание, основавайки се на правото на всеобщо пряко и тайно гласуване, се обръщаме най-почтително към многоуважаемото правителство с молба да вземе съответните мерки за слагане край на тази очевидна несправедливост и да разреши на кожодерите отглеждането на свине и за благото на обществото, което…

Бележки

[1] Марш навън, нехранимайковци недни! (нем.). ↑

ДЕБАТ ВЪРХУ ТЕОДИЦЕЯТА (Увод)- Калин Янакиев

Това клето петгодишно момиче тези образовани родители подлагали на всевъзможни изтезания. Те го биели, удряли, ' ритали с нозе, без сами да знаят защо, покрили цялото му тяло със синини, най-после стигнали до висша изтънченост: в студ, в мраз, го затваряли цяла нощ в нужника и защото не обаждало през нощта (сякаш петгодишното дете, което спи своя ангелски здрав сън, може на тази възраст да се научи да обажда) - му мажели лицето с неговите собствени нечистотии, и го кара­ли да яде тези нечистотии, и то майката, майката го карала! И тази майка е могла да спи, когато през нощта се чували стоно­вете на клетото дете, затворено на това гнусно място! Разбираш ли ти това, когато мъничкото същество, което не може дори да разбира какво се върши с него, в това гнусно място, в тъмнина­та и студа, се удря с мъничкото си юмруче по измъчените гърдички и плаче със своите кървави, незлобиви, кротки сълзици пред „боженцето", за да го защити - разбираш ли ти тази без­смислица, друже мой и брате мой, послушнико мой Божи и смирени, разбираш ли ти за какво е толкова потребна и създа­дена тази безсмислица! Без нея, казват, не би могъл да преживее човекът на земята, защото не би познал доброто и злото. За как­во да се познава това дяволско добро и зло, когато струва тол­кова скъпо? Та целият свят на познанието не заслужава тогава тези сълзици на детенцето към „боженцето"...

(Ф. М. Достоевски - „Братя Карамазови", гл. IV „Бунт")

Спомням си първия път, в който прочетох тези зна­менити и страшни страници на Достоевски.

Това бе твърде отдавна - още в годините когато мо­ята вяра и моите знания за нейното съдържание бяха съвсем смътни и неопределени. Спомням си страшния морален скандал, който предизвикаха в мен тия разсъждения и най-вече - ужасните истории за пеленачето застреляно от упор в скута на майка му, за момченцето, подгонено и разкъсано на парчета от насъсканите от господаря му кучета, за нещастното петгодишно момиченце, което отчаяно и неразбиращо се бие с юмручета в гърдите, затворено в ледения нужник и забравено там от немилосърдните си родители. Спомням си онова чувст­во, че не мога да се побера в кожата си, желанието - все по-силно при всеки следващ ред - да захвърля книгата, да протестирам, да се разсърдя на самия автор, да му изкрещя през времето, че това е вече твърде много, че: това просто не може и дори - не бива - да се пише.

Но най-ясно си спомням нетърпимата нужда - съвсем спонтанна и забравяща, че има работа с роман - да измисля нещо, да намеря нещо, което би могло да ме успокои, да ми посочи удовлетворение, да даде разрешение на болката ми. И макар че тогава наистина не бях вярващ човек, аз си помислих за Бога. Защото тук, без съмнение, не оставаше вече никой друг, освен един Все­могъщ, Всеможещ Бог, Който единствен би могъл да ми даде отговор, да ми покаже утеха, да поправи, да изличи.

Но страшната казуистика на разсъжденията на Дос­тоевски бе предвидила именно това и тъкмо срещу него бе обърнала цялата отчайващост на разказаните исто­рии. „Дори вярата в Бога, Който изповядват християни­те - казваше ми Иван Карамазов - дори тя, може да ти даде само надежда за едно бъдещо възкресение на дечи­цата, за едно страшно възмездие за злодеите после, след като те са извършили пъкленото си дело. Но тя, вярата в Бога не отрича, че тези страшни истории са се случили. Тя не отрича, че нищо, нищо не може да направи с това, че дечицата вече са преживели своите страдания. Всичко което ти обещава вярата се отнася за след това. Но и тя, и тя с нищо не те успокоява за самото това - с нищо не може да оправдае самото му случване, нищо не може да направи със самото него. Бог, Сам Бог нищо не ти отговаря за станалото и е безсилен пред факта на тези истории. Дори с вярата си в Бога ти не можеш да ги отречеш, не можеш да кажеш, че те не са се случили... И освен това - Бог обещава, че ще ги възмезди. Но - защо е допуснал те да се случат, по какъв начин те влизат в общия план на предвиденото и премъдро премисленото от Него, какво цели Божията Премъдрост с тези исто­рии, ако наистина всичко е пронизано от Нея и всичко е не без Божествено основание? За това или няма отговор или се дават отговори, които дори оскърбяват човешка­та съвест.

Какво да се прави с това, че страданието е било преживяно от клетите дечица? На това дори Бог отгова­ря с „нищо" или говори за „след това". И богословите, аполегетите, проповедниците, когато ни убеждават да вярваме в Божествената справедливост и в конечното тържество на Спасителя, нищо не казват по този въп­рос".

   Тогава - спомням си - когато заедно с Иван Карамазов, промислих всичко това, аз усетих с ужас, със странен, непознат и неподозиран ужас, че в мен започва да се руши не тъкмо вярата (съзнателно аз все още я ня­мах), а - самата възможност, самата способност да по­вярвам някога в един Премъдър и всесправедлив Бог, в един Бог, който е всемогъщ и в Който поне, всичко страшно и неразрешимо на този свят, в края на краища­та е разрешено - обяснено, поправено, изкупено. Аз усетих, че възможността да повярвам се руши в мен, не защото някой ми е доказал, че онова, в което може да се вярва е измислица, а защото със самия факт на тези ис­тории, ми се показва, че дори ако Бог е съвършена реал­ност, Той не може да ме удовлетвори докрай, не може да ме примири със Своето творение и промишление. А значи - Той не е истинския Бог, Който ми е нужен -всесправедлив и не е всеоснователен. Не е всемогъщ и, следователно, просто не е Бог, на Когото можеш да се уповаваш и с Който можеш да се успокояваш.

В онези години аз не се задълбочих, обаче, доста­тъчно отговорно именно върху последствията на този страшен „казус" за религиозната ми съвест. Аз бях побeден и съкрушен, но същевременно останах и с общото впечатление че казуистиката на Иван Карамазов, е няка­къв дяволски, садистично замислен „експеримент", кой­то с особена, сърдоболна жестокост държеше да покаже, че има в този свят неща, за които дори вярващият човек не може да намери утешение във вярата си, с които дори Бог не може да го примири и които, поради това, са способни да разрушат в корена му, дори най-дълбинното убеждение в последното окончателно обяснение и разрешение на световната трагедия.

За свой срам, по-късно - тогава, когато съзнателно започнах да изповядвам, че лично аз вярвам в Бога и съм православен християнин, аз все отлагах да се върна към този „дяволски експеримент" на „чернокнижника" Достоевски - помнех го, но не занимавах съвестта си с него; вярвах че мога, но в действителност не се опитвах да го разреша от новата си жизнена позиция. А бях длъ­жен да го направя - и заради своята съвест, и заради всички, на които смеех да говоря за вярата си.

Наистина, на мен винаги ми беше любопитно да разбера какво впечатление правят тези потресаващи страници от великия роман, на мислителите и богосло­вите, които са се занимавали с него и как те се опитват да се справят от позициите на вярата си, с „казуса" на Иван Карамазов. Трябва да призная, че макар да търсех, аз не намерих и до ден днешен не съм намерил нищо у другите, което да ме удовлетворява. Написаното специ­ално върху Достоевски - често пъти великолепно - или се концентрираше върху душата на героя Карамазов, и следователно, разглеждаше неговия „казус" като сим­птом за характера му, или пък се привличаше много по­вече от следващата глава на романа - тази за „Великия инквизитор", с нейната философско-историческа дълбо­чина и мащабност. Но аз търсех друго - за мен разкази­те на Иван Карамазов за измъчените дечица и разсъж­денията му за необосновимостта и неизкупимостта на техните страдания не бяха интересни като литература. Аз бях готов дори напълно да се абстрахирам от специ­фичната личност на героя, в чийто уста тези истории и разсъждения бяха поставени. Макар да разбирах, че Иван Карамазов у Достоевски е един егоцентричен, горд, богоборен и объркан човек, че той говори от някакъв по-дълбок и по-сложен мотив, за мен, като мислител и вяр­ващ, това не бе толкова интересно. Защото аз виждах, че неговата пледоария срещу възможността да се уповаваш на Бога и Неговото домостроителство пред лицето на подобни неоправдаеми и непримирими с нищо истории, би могла да се разгледа и сама по себе си, напълно откъсната от контекста на романа и нещо повече - спон­танно да възникне в сърцето на всеки друг човек, сблъс­кал се с подобни ужаси. А те не са изключение и в наши дни. С други думи, аз много исках да науча как би могла да се защити вярата пред лицето на казаното от Иван Карамазов, а не как се обяснява това, че в романа на Достоевски, подобен „бунт" възниква в душата на тъкмо този, определен негов герой.

Тогава аз потърсих отговор в специфично богослов­ската, т. нар. светоотеческа книжнина, която по-късно започнах да чета поради своите духовни и религиозно- философски потребности. За съжаление, аз не намерих и там поставянето и обсъждането на „казус" аналогичен на измъчващия ме. Просто до мен не бяха достигнали съчинения, в които подобен проблем е разрешен по ня­какъв начин.

Но от четенето на светите отци аз разбрах, че „ка­зусът" на Иван Карамазов действително е богословски невероятно мъчен, независимо от това, че думите на ге­роя често пъти не са напълно издържани в духа на хрис­тиянското вероучение (например, никой никъде не е го­ворил, че страданията на людете, още по-малко пък на децата, представляват някакво Божие условие за пости­гането на небесното Царство след края на дните). Но и светите отци, и Църквата единодушно ми свидетелствуваха, че страданията, претърпявани в този свят от дечи­цата нямат и не могат да имат никакво основание и оп­равдание във висшата Справедливост. Защото, размиш­лявайки върху мъките, претърпявани от хората, светите отци неотменно посочваха техните богословски основа­ния в людската греховност, т. е. показваха техния необ­ходимо възмездителен характер или говореха за „педа­гогически", „сдържащ", превантивен смисъл на нещас­тията, сполетяващи определени люде. Но нито едно от тези основания не можеше да се отнесе към страданията на дечицата, за да „оправдае" Бог, за тяхното допускане и за да обясни какъв смисъл могат да имат те в Неговия праведен замисъл за творението. Нещо повече, аз узнах, че според самите църковни установления, съвсем мал­ките дечица - до седемгодишна възраст - се допускат до причастие със Св. Тайни Христови, без каквато и да било изповед, което се прави тъкмо защото се счита, че дечицата не могат да бъдат носители на персонални грехове, за които се изисква покаяние. Спрямо съвсем малките деца не може да има сила и твърдението, че техните страдания Бог е допуснал като някакъв промислителен вразумяващ урок, защото душичките им са все още твърде наивни, за да могат изобщо да осмислят мъ­ката като своего рода „вразумление". Съвсем очевидно е, следователно, че според светоотеческото предание, и на това основание Бог не би могъл да допусне те да страдат или да бъдат измъчвани. Аргументът пък, че по силата на общата солидарност в първородния грях, се допуска дечицата да страдат заради греховете на роди­телите им, аз - заедно с Иван Карамазов, счетох за съ­вършено невместим за съвестта и противоречащ не просто на Божията, но и на най-елементарната човешка справедливост. Макар че, признавам, аз срещнах този аргумент да се промъква тук там дори у светите отци, за мен той си остана и неприемлив и - дори, бих казал - нехристиянски. Но ако аз намерих, че е безумно невин­ните дечица, които не могат да изберат родителите си, дa бъдат карани да страдат заради техните грехове и че Бог не би си позволил да създава живи души, които сетне да позволи да бъдат измъчени, само за да даде чрез тях възмездие другиму, то и това възможно основание за допущането дечицата да преживеят мъки, отпадаше - и то тъкмо от гледната точка на висшата Справедли­вост. Отпадаше по същата причина и последното мис­лимо основание: че Бог допуска някои невинни дечица да бъдат умъртвени от зли хора по особено жесток на­чин - още когато са три, четири или петгодишни - за­щото знае, че утре, когато пораснат, те сами ще се пре­върнат в ужасни престъпници. Но и това съображение, казвам, не би могло да се приеме на основание на Божи­ята Справедливост, понеже, ясно е, че ако Бог знае за бъдещото им престъпление, Той по-скоро не би допус­нал те да се родят, не би им дал живот, та после да им го отнема и то във възрастта, когато те още нищо не са извършили и дори не биха могли да си дадат сметка за възможните причини на своите страдания.

С други думи, самата богословска мисъл, опираща се на понятията за Бог и Правда Божия, ми сведетелствуваше, че именно от християнска гледна точка, не съ­ществува каквото и да било основание, да се допуска невръстните дечица да бъдат измъчвани.

Но ето че то се допускаше. Ето че бяха факт, скан­дален за вярата в Премъдростта и всемогъществото на Бога, всички онези случки, събрани от Иван Карамазов и посочени на брат му Альоша, който е вярващ и вярващ в именно такъв премъдър и всемогъщ Бог, Комуто всичко в света е подчинено. На какво основание Бог е допуснал това да се случи? Или детските страдания се допускат без каквото и да било основание - просто се допускат; допуска се тези ужасни истории да се случат, Допуска се хора-изверги да причинят това на дечицата. Но защо? Ако християнското вероучение не дава ника­къв отговор, нима то може да продължи да проповядва един Премъдър и всепромисляващ Бог, „Който всичко е направил премъдро" (Пс. 103:24) и всичко случващо се допуска и направлява към благо? Нали само такъв един Бог, може изобщо да се изповяда като Бог и в Него да се вярва като в Бог?

И тъй, аз не намирах старите църковни писатели и авторитети да са ни успокоили по този въпрос, а именно него, него задаваше Достоевски чрез своя непримирим герой Иван Карамазов.

Но най-после, дори да решах да оставя настрани ка­то нерешим и тайнствен за човека, въпросът за основа­нията, по които Бог е предвидил и допуснал невинни де­чица да бъдат измъчвани, дори да стоварех цялата вина за тези мъки върху греховното човечество, пак оставаше другият въпрос - с какво може да ни успокои и удовлет­вори Бог за това самото, че дечицата са преживели сво­ите страдания? С тях, със самите тях какво прави Бог? И тук аз не намерих отговор, който да удовлетворява сърцето напълно, защото никой не ми казваше, че пре­живяното от дечицата всъщност не се е случило, а ми се казваше само, че след като е било преживяно от тях, то ще бъде някога възмездено. Но това не отговаряше именно на въпроса, който задава Достоевски: „а с това самото нетърпимо нещо, че сълзичките на дечицата са били проляни, с този неотрицаем и завинаги ужасен факт, с него какво ще правим, с него как ще се прими­рим, за него кой и с какво ще ни успокои?" Него, случи­лото се, дори Бог не отрича. Но ако това е тъй, как тога­ва Сам Бог би могъл да се утеши, че то се е случило? Би ли могъл Той да остане спокоен, всесилен и тържеству­ващ в Своята мощ, щом това вече се е случило? И ако Той не би могъл да остане такъв - как би могъл изобщо да остане Бог - Бог у Когото всичко е примирено и раз­решено във вечността и за вечността?

И тъй, понеже не намерих отговор на „дяволския ка­зус" на Иван Карамазов, който така ме бе скандализи­рал и съкрушил някога, аз реших, че е наложително, сам да се опитам да му дам отговор. Реших да си представя, че лично аз съм изправен пред човек, подобен на Иван (Карамазов или дори, пред човек необременен от тъмни­те подмоли на Карамазовската душа, пред човек искрен й нравствено-сърдоболен, който чувайки ме да казвам, че вярвам в Бог и в Неговото Спасение, започва да ме изпитва със същите „истории" за измъчените дечица, "реших да застана пред него с цялата си воля за вяра и с всичките си знания в областта на теологията, но същев­ременно си дадох дума, да не позволя да изрека нито едно догматическо или апологетическо твърдение, което не е минало през съвестта ми и в което сам аз не съм напълно убеден. Това щях да направя не от гордост, а тъкмо от желание за коректност и от страх да не попад­на във вероучително високомерие. И за да бъда напълно сигурен в това, реших накрая, в дебата върху „казуса" на Иван Карамазов сам да застана на позицията на непри­миримия си опонент, а аргументите в защита на вярата, да влагам последователно в устата на въображаеми бо­гослови. Така, впрочем, щях да изпълня и един дълг към самия себе си. Защото навремето аз бях този, който бе обезверен от доводите и историите на Достоевски.

* * *

Следва тук

ДЕБАТ ВЪРХУ ТЕОДИЦЕЯТА I част- Калин Янакиев

И тъй, въпросът е в това - може ли изобщо да бъде изкупено преживяното от дечицата страдание и има ли нещо, което да накара сърцето ми да се успокои, след като съм научил, че тези ужасни истории за мъчения са се случили? Има ли нещо, което да ми позволи да раз­реша този невероятен скандал за съвестта? Има ли не­що, с което да успокоя болката си, за да мога - като вярващ човек - да извикам „осанна" на Бога - Твореца и Промислителя, у Когото, както казват, всичко в пос­ледна сметка е из-страдано и из-купено? Има ли такова нещо - пак повтарям, след като ми е достоверно извест­но, че тези ужаси вече са се случили, че дечицата вече са били измъчени?

Казват ми: Ако вярваш, в онова, което Бог ни е отк­рил в живото Си Слово - има такова удовлетворение. Даже за ужасната смърт на съвършено невинните малки дечица има удовлетворение. Защото Господ, по Своята Правда, е обещал, че ще възкреси мъничките душици и ще ги утеши за претърпените от тях страдания. Сам Той, Който е казал да оставят децата да дойдат при Него, е обещал с това, че ще им дарува райско блаженство, Своето блаженство, което „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на сърце не е идвало" (I Кор. 2:9)- не- представимо блаженство, недостъпно за ничий земен ум и за ничие чувство в този свят - вечно, абсолютно бла­женство, пред което онези мъчения буквално изчезват.

Трябва, казват ми, да вярваш в това и ето - то ще успокои сърцето ти.

И да, аз бих повярвал, охотно, от цялото си сърце бих повярвал и имам вопиюща нужда да повярвам, но... „Там е работата, че има „но" - както казва Иван Кара мазов. Има „но", защото и вярвайки в райското блажен­ство, аз не мога да не попитам - да не попитам всички вярваши: „Как мислите, удовлетворява ли ни, успокоява ли ни бъдещото блаженство за това, че ужасното стра­дание на детенцето, разкъсано от кучетата, е било пре­живяно от него? Защото, съгласете се - сърцето ни се къса не просто за това, че невинното създание е зарито в гроба и вече няма радост, няма си майка и татко. Сър­цето ни се къса и кръвоточи и за това също, и даже - преди всичко за това, че детенцето изобщо е изживяло целия онзи ужас да застане безпомощно в студената ут­рин, да хукне с безумно-разтуптяно сърчице, да чуе във вратлето си дишането на зверовете, да усети захапване- то на зъбите им, да почувства отчаянието, че няма, няма кой да му помогне - че е изоставено, осъдено. С това сърцето не може да се примири, че тази мерзка, тази невместима от никое състрадание история се е случила. Че е имало, че вече е имало един такъв „мрачен, студен, мъглив, есенен ден", в който генералът-изверг е заповя­дал да съблекат момченцето, че то, треперещо и обезу­мяло от страх е било подгонено от кучетата, че майка му е гледала с широко отворени безумни очи как живот­ните го разкъсват, че то, то - мъничкото детенце е пре­живяло онова, от което ние – възрастните и грешните, знаещите защо се умира - изпитваме непреборим ужас. Това вече се е случило, това вече е станало. И ето - за него сърцето ни се къса. За него питам, за това има ли успокоение, за това, че целият този ужас е бил прежи­вян?

Да, измъчените дечица ще бъдат, непременно ще бъдат в рая, при Господа! Можете ли обаче, вие - твър­до вярващите в това - да кажете спокойно, че предвид бъдещото блаженство на дечицата, вашето сърце е на­пълно спокойно, че то е примирено с моралния скандал, който с престорена хроникьорска безстрастност излага пред вас Иван Карамазов? Нима - питам аз - щом раят е обетован за дечицата, няма значение, че те преживяха - тук, на земята преживяха и съвсем наистина преживя­ха описаните ужасни страдания? Нима, щом раят е обе­тован, вашата съвест е примирена с факта, че онова, по­ради което дечицата ще бъдат утешавани в рая, все пак, се е случило?

-     Не това казваме - ще отвърнете вие - Разбира се, че има значение това, дето дечицата изстрадаха онзи ужас. Има дори огромно значение! Затова има Спасение, затова има потребност от Спасение (иначе кой и за какво ще бъде спасяван). Но, продължавате вие - ние вярваме в това Спасение; вярваме, че дечицата вече са спасени - за вярата това е сигурно. Въпрос на време е само техни­те душички да бъдат в рая и да се веселят в Господа. Въпрос на време е само, ако те не са наистина вече там - още сега, още днес, още в този миг. Ние вярваме в то­ва!

Но, значи - питам ви аз отново - вярата ви в това, че дечицата са възмездени ви примирява напълно с обс­тоятелството, че онова петгодишно момиченце бе изос­тавено и умря в ужас в зловонната дупка; че пеленачето бе заклано от ятагана на варварина, точно в момента, когато нищо неподозиращо протягаше ръчички към не­го и му се усмихваше? -    „Да - дечицата изстрадаха нещо ужасяващо, да - душичките им го преживяха, но ние сме спокойни, ние сме удовлетворени, ние сме радостни, за­щото те ще бъдат, дори вече са спасени и абсолютно, абсолютно блажени!" Това ли казвате? Но ако го казва­те, аз се обръщам към сърцата ви и недоумявам: как е възможно да се успокоите и да се усмихнете, как е въз­можно да махнете с ръка на това, което чуха ушите ви, само на основанието на това, че душиците на тези дечи­ца ще бъдат, или - ако това повече ви харесва - вече са блажени в рая? Моят въпрос не е празен и най-вече, с него изобщо не се подлага на съмнение райското въз­мездие. Той не пита как може да се радвате на рая, а пи­та - с това, което се е случило, което е било преживяно от дечицата преди рая, как можете да се примирите? Чуйте - с това, с това, казвам, което се е случило, как можете да се примирите? Защото то се е случило, нали - защото именно то е възмездено с блаженството на не­бесата. Или другояче: аз недоумявам ето за какво - въз­можно ли е вече да не ви боли, когато четете историите на Иван Карамазов, понеже раят, в който вярвате стига за да утеши мъката ви - мъката, че тези истории са факт, че те са имали място под слънцето? Съзерцавайки с вярата си детенцето там, в рая, как можете вие, поради това съзерцание да викате: „Благодаря ти, Господи! Ви­дях блаженството на измъчените дечица и това ми сти­га, вече няма за какво да страдам!" Още по-просто ка­зано: съзерцавайки детенцето в рая, вярвайки в непредставимата му радост там - напълно ли е наситено и удовлетворено сърцето ви, няма ли вече какво да иска то от Господа? Или продължавайки да кръвоточи от спо­мена, то стене: „Боже, по-добре да не се бе случвало онова, което преживя мъничкото създание. Защото то го преживя и с това никак, никак не мога да се примиря!"

Питайте майката, пред чиито очи кучетата разкъса­ха момченцето, в чиято памет се жигосаха отчаяните му викове за помощ, която видя как го боли, колко го е страх - питайте я - може ли тя да престане да иска тъкмо тази невъзможност: всичко това никога да не се бе случило? Може ли да престане да я иска, дори когато от цялото си душа вярва в сегашното блаженство на младенеца си? Питайте я - дори ако днес, по чудесна Божия милост и се даде да вижда с очите си как невъобразимо се радва там горе момченцето и, няма ли да продължи, пак, сърцето и да се къса, понеже помни, помни онзи ужac, за който Бог го възмезди и не и е все едно, че де­тето и го е преживяло.

 Може би вие, към които се обръщам с непримири­мостта си, ще се задълбочите в книгите със свидетелст­ва на свети мъже и Боговидци и ще ми кажете, че според техните искрени свидетелства, в рая дечицата дори не помнят онова, що са претърпели на земята. Вярваме - ще кажете вие - че в рая Господ отрива всяка проляна тук сълза и не просто от личицата на дечицата я отрива, go и от паметта им, от сърчицата им. Вярваме, че в рая всяка сълза се забравя съвършено, изличава се в морето от благодат, което не познава брегове и вече все едно, че никога и не е била проливана

- Така е, така е - охотно се съгласявам дори с това, което не ми е дадено да видя. Цялата ми воля го вярва, заедно с вас. За дечицата, там, в рая, случилото им се тук на земята, вече никак и никога не се е случило. Но аз все пак настоявам - нали си давате сметка, че мънички­те създания сетне, след като претърпяха мъките си тук, след като умряха в неописуем ужас и отчаяние - вече не помнят нищо. Това, че те вече не го помнят, не прави, обаче, случилото се неслучило се. И аз не мога да се ус­покоя за това, че е имало - имало е, макар и никой да не го помни вече, едно време от дълги, ужасно дълги за петгодишното момиченце часове, в които то е ридаело и се е удряло в гърдичките, в които то е изпитвало ужас, само ужас, нищо друго освен безизходен ужас. Дълги ча­сове, цели часове - не можете да го отречете - в които то не е знаело нито за рая, нито че това ще мине, а само за мама и татко, които са го оставили, и няма да дойдат, и няма да го спасят... Имало е - дори сетне да бъдат благодатно изтрити от всяка памет - такива часове. Вие можете ли да се примирите с тия часове? Вие можете ли да се примирите, че тях ги е имало? Раят сега, забравата сега, прави ли без значение това, че тях ги е имало? За­щото блаженството и забравата - колкото и да са пъл­ни, колкото и безпределни да са те, все пак, са настъпи­ли или ще настъпят след като стореното на дечицата е било сторено и те са го преживяли.

Питам: можете ли вие, ако също като мен, имате сърце и съвест, да ме осъдите, ако извикам - пред лице­то на самия рай: „Това, което виждам не ми стига, за да изпея „осанна". Не съм успокоен, не съм примирен с Божието домостроителство. Дори съзерцавайки това блаженство, чиято пълнота не мога да вместя - не съм удовлетворен! И не съм удовлетворен, защото тези де­чица преживяха своето мъчение - то бе допуснато, то се случи и именно с това, че то се случи и че те го прежи­вяха, аз не мога да се примиря. Искам нещо повече, ис­кам нещо друго - искам това да не се бе случило и само това - невъзможното - може да ме накара да се зарад­вам и да кажа: „Всемогъщ си Ти, Господи и всичко си устроил премъдро!"

В края на Твоите пътища, Господи, този ужас и от­чаяние на момиченцето, бе потопен в океан от светлина и в него той се изгуби напълно, той бе буквално отменен, но преди това - момиченцето все пак го преживя и с то­зи, невместим в сърцето ми, неотрицаем факт, аз не знам какво да правя, не знам къде ще го дена - и в рая, и във вечността, и навсякъде... Ако не ми бъде отнето сърцето в деня на общото раз-решение, аз все още не ще мога да се примиря с това. Раят няма да ме примири с него и аз - като Иван Карамазов - не искам да кажа, че то вече няма значение.

Кажете, можете ли вие, ако имате сърце, да ме осъ­дите за тази непримиримост - за непримиримостта с обстоятелството, че хилядократно възмезденото детско страдание, все пак, е имало място?

Аз ви питам още по-решително. Представете си, че при мен дойде проповедник, и, усмихвайки се снизходи­телно на моите страсти, ми каже: „Човече, ти днес, в този свят не можеш да се примириш с факта, че подобен ужас е бил преживян от невинното детенце; ти днес, в този свят не можеш да си представиш, че гледката на всеобщото възкресение и на рая би могла да те утеши. Но когато този свят премине, когато се открови Бог, в цялата Си праведност и Премъдрост, когато всичко жи­во и живяло прозре тайните и основанията на тази Пре­мъдрост, тогава и ти, както всички ще разбереш, че всичко е било за добро, че всичко, в края на краищата от века е било разрешено. Тогава дори майката ще прозре и ще се прегърне с мъчителя на детенцето си и ще възкликне: „Прав си Ти, Господи, защото се откриха Твоите пътища!" И тогава, едва тогава, ти ще видиш как е възможно да се примириш с всичко станало на земята. Не бъди сприхав, прочее, в желанието си за об­лекчение и разбиране. Преклони глава пред тайната, за­щото краят е не само обетование, но и тайна, която не ще се разкрие преди времето си. Днес и раят не те удов­летворява за всичко, защото ти не знаеш как Господ е приготвил да разреши раните. Почакай и вярвай, обаче, че това ще стане. Защото и в това е нашата вяра." Та аз казвам, че ако при мен дойде такъв проповедник и ми каже подобни думи, аз - както Иван Карамазов - сигур­но ще отвърна, че, макар и да не знам как ще се утеша тогава, още от сега заявавам, че не искам, именно не искам да се примиря по някакъв начин с това, че детен­цето е преживяло своята мъка в този свят. Не искам то­ва някога да загуби значение за мен - при никакви об­стоятелства. Щом никой, никога няма да отрече, че това се е случило, че детенцето го е преживяло - не искам да се примирявам с него, не искам да го забравям! И не защото не искам, не защото страшно, нетърпимо искам да се утеша за него, а защото знам, че не бива, нивга не бива и по никакъв начин не бива да има примирение с това - щом то, уви, не е лъжа, щом то, уви, е факт. Не бива този факт да се окаже „благо" от каквато и да било чудесна перспектива. Защото - пак повтарям - макар че сърцераздирателно не мога да остана при ужаса, че пре­живяното от дечицата е било преживяно, аз - давам си сметка - не мога да приема и това: подобно нещо да бъ­де някак си обезценено, да се окаже нещо „не тъй фа­тално", нещо „не тъй ужасно".

Та - питам ви - бихте ли могли - ако имате сърце - да ме осъдите за това мое несъгласие, да заявите, че не го разбирате?

Да, наистина, ако вярвам с вас (което и правя), в райското изцеление на измъчените дечица - аз съм уте­шен. Но не за това, не за това, за което вие искате да ме накарате да се утеша.

Когато слушам за рая, за радостта на детенцето там, затова, че в рая то нищо лошо вече не помни - аз съм утешен чрез вярата си в това, че измъчените дечица не бяха оставени завинаги в своите неизкупени гробчета. Аз се радвам, че Господ ги вдигна от смъртта им. Аз се радвам за това, аз съм утешен в това. Но и утешен в не­го, аз продължавам да не мога да се примиря със сама­та ужасна случка, с преживяното от дечицата страдание, което биде тъй пребогато възмездено. Ето с това, че момченцето преживя да го разкъсат кучетата, че то се случи с него и раят, в който, вярвам, че това момченце пребивава днес, не може да ме примири. За него и раят не може да ме успокои, не може да ме утеши.

Можете ли да кажете, че съм напълно неправ?

След като чух ужасяващите истории, за застреляно­то в ръцете на майка си детенце, за момчето, разкъсано от хрътките, аз разбира се искам, и с цялото си сърце искам възмедие - искам тези дечица да получат отново радост и блаженство (и непременно - заедно с техните майки, изстрадали всичко с тях). Но поради това искане - което заедно с вас вярвам, че ще бъде чуто и удовлет­ворено - аз не преставам и не мога да престана да ис­кам и друго: това, това, за което дечицата ще бъдат въз­мездени, никога да не се беше случвало.

Това мое желание, кой и как ще удовлетвори?

И тъй, вие ме успокоявате с възмездието за детските страдания в Царството Божие, а аз не мога да се успо­коя, че тези страдания са имали място в тоя свят. Вие ме призовавате да възпея „осанна" на Божия Промисъл, защото всичко лошо в този свят е възмездено - там в рая, който увенчава този Промисъл. А аз отказвам да пея „осанна", защото Промисълът е допуснал детските страдания да бъдат преживяни в Неговите пътища.

 Но помислете, ако дори райското възмездие не примирява сърцето с това, че злото е било сторено, че дечицата са били измъчени, че майките им са преживе­ли обезумяващата мъка, то биха ли могли да го прими­рят с това другите утешения, които могат да се извлекат от книгите на богословите?

Вярата - която, пак повтарям, аз охотно споделям с вас - вярата, че злодеите, измъчили невинните дечица, ще бъдат низвергнати в ада, че няма да бъдат простени никога - какво удовлетворява тази вяра? Тя удовлетво­рява само безпределния гняв в болката, но не и самата болка, че случилото се, се е случило. „Та за какво ми е - вика Иван Карамазов - адът за мъчителите", т. е. какво поправя адът в това, че дечицата са преживели мъките си? И в този случай се обърнете и попитайте майката - утешена ли е тя за случилото се с дечицата й, ако знае, че убийците им са в преизподнята? Та преизподнята не отменя оня сумрачен ден, в който детенцето й бе подго­нено и тичаше обезумяло от ужас, и очичките му търсеха мама, и тя с нищо, с нищо не можеше да му помогне... И зъбите на зверовете се забиваха в него, и късаха живата плът, нейната плът, плътта на нейната непоправима любов! Преизподнята за мъчителите е след оня ден, тя е поради оня ден, който не се отменя, не изчезва от обезу­мялата и памет. Тя, майката, би дала всичко - дори то­ва, мъчителите на детенцето и да биха били живи и здрави - само и само това страшно нещо да можеше да не се е случило. А и ние - ужасените читатели на исто­рията - утоляваме ли болката си от това, че сме убедени в ада за мъчителите? Утоляваме ли истинското си же­лание - това да не бе станало, това да го нямаше? Не после - тогава да го нямаше.

Или пък вярата - за която вече споменах - че в края на времената ще се открие такова прозрение за премъдрата промисленост на всичко случило се, че самите де­чица ще разберат защо са страдали и ще се зарадват, че са страдали, и дори ще благодарят Господу за неподо­зирано мъдрото Му допущение. Дечицата, казвам, не­винните жертви, ще прозрат в края - колкото и да не можем да си го представим днес - че дори оня безумен ужас, който са преживяли е бил претеглен и премерен във всемогъщата десница на Господа, че в нея той е бил дори „за благо"... Но, помислете, как, проумяли тогава това, ние ще можем да забравим обстоятелството, че в ония дни, преди края - когато момиченцето е било на пет години и е страдало в зловонната дупка - то нищо подобно не е могло да подозира, че е било изпълнено - в ония дни - единствено с ужас и безнадеждност, че те са били истински ужас и безнадеждност и са траяли ча­сове, сгъстявали са се, все повече и повече, до мига, в който сърчицето му се е пръснало? С обстоятелството, че в ония дни, това е било именно така - как ще се при­мирим? Него как ще забравим? А и ще поискаме ли - по съвест - да се съгласим, че то е било „за благо", след като знаем, че тогава, това „благо" се е преживявало от детенцето като такъв ужас, като такава безутешност, ка­то такова отчаяние, от което сърчицето му се е пръснало?

И тогава пак питам - за сетен път питам - не е ли правда, не е ли свещена правда моята непримиримост? Не е ли свещена правда тази моя неудовлетворена и вопиюща след всички утешения, потребност - онова, което детенцето преживя, да не беше допускано? Да не беше допускано - дори при положение, че за него е предвиде­но райско утешение след това, дори при положение, че е обещано откровение за истинския му смисъл след това. Но ако тази моя потребност е правда - питам - какво би могло нея да удовлетвори? Какво?

И вие, и аз знаем в сърцето си какво. Едно-един- ствено нещо - това, че дечицата преживяха своите стра­дания да не би било вярно. Ето, това би ме удовлетвори­ло, това би обърнало цялата ми мъка в радост. На онзи, най-паче бих благодарил, който би дошъл при мен и просто би ми казал: „Това, което чу, всъщност никога, никога не се е случило." Това е една кошмарна измис­лица. Момченцето е живо и здраво, момиченцето е оби­чано от родителите си и си играе и расте в своята стра­на.

Но ето - тази потребност никой не удовлетворява. А нейната неудовлетвореност не ми позволява просто да се радвам съзерцавайки рая, обетован в края на дните. Сърцето ми остава разкъсано и непримиримо за случи­лото се, остава протестиращо, че то се е случило, че е било допуснато, че с него, с него никога нищо вече не може да се направи. А разкъсаното, неизцеленото, про­тестиращото сърце нивга не ще каже „осанна" и „Прав си Ти, Господи, във всичките Си пътища."

- Но - чувам аз отново настоятелните ви гласове - ако наистина не може претърпяното от дечицата да ста­не непрегьрпяно - не бива ли да приемем и да се зарадваме поне на това чудесно, непосилно за света удовлет­ворение, което Бог е обещал за претърпените на земята страдания? Нима ще отхвърлим Спасението? Нима ще бъдем дотолкова неблагодарни да извикаме, че То не ни е достатъчно? Та нали в това се и състои Спасението, което е същината на нашата вяра - че невинните страда­ния са възмездени, че невинните душици, заедно с пра­ведните са при Бога - целта на всичко в тоя свят? Ние вярваме в спасението, а не в нестраданието на този свят, не в отсъствието на зло в този свят. Ако от Спасението сме недоволни и Него отхвърляме, какво ни остава? Пълната неутешимост. Защото този свят без него е зло и то пребиваващо, непоправимо зло. Не трябва ли по-скоро не да роптаем пред Спасителя, а да се радваме - да се радваме, още повече, че в Неговото Царство - както вече казахме - детенцето не само не помни мъката си, но дори придобива благодатната сила да възлюби своя мъчител? Така, между впрочем, онова мъничко създание, което безсърдечните му родители оставиха да умре в зловонна дупка, отново ще придобие своите „мама и татко". И изобщо - казвате вие - не разбираме какво искаш ти от Бога? Той е Спасител от страданията, а стра­данията се причиняват от нашите грехове. В това вярваме ние и затова възпяваме Богу слава.

                                                                                     

-      Вижте - отвръщам, - какво ми предлагате. Веднъж вие ме питате: „След като преживяното от дечицата не може да стане непреживяно, след като ужасната им смърт е факт, не трябва ли да се зарадваме и утешим с това, че тя няма да остане вечна, че те ще бъдат възвър­нати в радостта си и дори, в хилядократно по-голяма радост у Бога-Спасителя? Не трябва ли да се зарадваме с това, че има Спасител на света и че измъчените дечи­ца ще бъдат спасени?".

-     На това ваше питане аз отговарям: да, радвам се на това, да, приемам това, вярвам в това. Или - за да бъда напълно честен - с всичка сила искам да вярвам в това. Но по-нататък вие ме питате: „Ако вярваш в спа­сението на измъченото на земята детенце, ако вярваш, че след като то преживя тук ужасно страдание, Бог му дарува райско утешение и блаженство - не трябва ли ти да се почувстваш удовлетворен и успокоен напълно - възрадван и така възрадван и изпълнен с възторг, че да извикаш: „Осанна!", Всемогъщи си Ти, Господи, и в Твоята благост всяка мъка е унищожена, всичко ми е разкрито като премъдро промислено от Тебе, и аз ня­мам какво повече да искам от Теб? Остава ми само да Ти благодаря - за всичко, за всичко! Хвала на Тебе!"

     

-     Не - отвръщам, - дори да вярвам в Спасението, аз пак не ще мога да се почувствам така удовлетворен и успокоен, че нищо друго да не ми остане да искам, освен да благодаря от цялата си душа Богу. - Не съм съгласен - ще кажа - не съм съгласен, че в края на времената аз вече няма да има какво да искам от Господа; не съм съгласен, че, видял Неговата слава в тържеството й, аз ще бъда способен само да благодаря. Та аз и тогава ще Му поискам, непременно ще Му поискам, поне едно нещо - невъзможното - онова момченце никога да не бе разкъсвано от кучетата, онова момиченце никога да не бе плакало в отчаяние и безумна самота. Защото и лицезрейки просветлените ликове на двете дечица в блясъка на славата Божия, аз ще помня какво преживяха те тук, долу, ще помня, че сърчицето на малкото създание се пръсна от ужас и отчаяние, ще помня, че това се случи. И, уважаеми, аз все още ще искам това да не бе ставало и не ще бъда в състояние да благодаря за всичко, защото, ето - този спомен ще възпира моята благодарност.

 „Господи, ще кажа, виждам, че Ти спаси тези дечица; виждам, че те са тъй блаженни у Теб, че нищо на земята не би могло дори да вмести тяхната радост, камоли да им даде и капчица от нея. Но, Господи, същите тези дечица пострадаха тук, долу - те викаха дълги часове  в отчаяние и никой не им помогна в тия часове. Те умряха без ласка, без утеха, те обезумяха от мъка и сърчицата  им не издържаха тази мъка. Как да се примиря, Господи, че това се случи, как да забравя, че това се случи? И  днес не мога да го забравя, и днес не мога да се примиря с него!"

Ако би дошла пред Божия престол майката на разкъсаното през очите и детенце и би посмяла да отвори устата си пред Господа, какво би отговорила тя на Неговия въпрос: „Жено, като виждаш момченцето си тук, при Мен, искаш ли още нещо за него?"... Аз мисля, че отворила уста да благодари Господу, тя в този миг ще се спре, ще се замисли и ще рече разтреперана: „Госпо­ди, нищо повече не мога да искам, но и днес бих желала онова... с моето детенце... заради което Ти го спаси, да не се бе случвало никога!" Защото майката не би могла да се примири някога с това, че детето и преживя болка­та, не би могла да я забрави, това не би могло да стане за нея без значение. Тя би казала: „Благодаря ти, Боже, за рая, в който си спасил моето момченце! Но и днес, като го гледам, сърцето ми се къса, че то преживя онзи ужас пред очите ми. И за него, за него, Господи, сърцето ми во веки няма да се успокои!" А неуспокоеното, непримиреното сърце, не просто не е блажено, не просто страда - то иска.

Следва тук