ИМАЛА ЛИ Е БОГОРОДИЦА ДРУГИ ДЕЦА? ( ИЛИ БИЛА ЛИ Е МАРИЯ ВИНАГИ ДЕВА?)

Благовествай, Иосифе, на Давид, богоотеца, чудесата,

че си видял родилата Дева, и с пастирите си славословил,

с влъхвите си се покланял; приел от ангел вестта:

моли Христа Бога да се спасят нашите души.

Не е било протестант и праволсавен да останат за малко време заедно, и да не се повдигне въпросът за Богородица, и най-вече за това имала ли е Богородица и други деца! Всъщност не знам какво се цели с този въпрос, какво би искал да докаже протестантът на православния , какво пречи и на собствената му вяра да приеме  „винаги девството” на Мария. Но това е друга тема.

 Бих искал да ви предложа няколко размишления по този въпрос. Размишления, които са лишени от традиционото русло на разглеждане на пасажите от Св.Писание ,в които се говори за братята и сестрите на Христос. Размишления, които са инспирирани от личността на един човек, който много често се изпуска от общия поглед на разглеждане на темата, но от който все пак зависи отговора на въпроса, защото без негово участие не би било възможно да съществува отговорът на протестантите. Личността на св. Йосиф Обручник, наречен Праведен.

 За Йосиф знаем не много, Писанието е много пестеливо относно него, всъщност това е може би човекът на когото Писанието обръща най-малко внимание. За него ни свидетелстват най-вече Евангелието според Матей и евангелието според Лука, но единственно в Евангелието според Матей имаме някакво описание на Йосиф, като личност. За него евангелистът свидетелства, че бил праведен : „А Иосиф, мъж й, понеже беше праведен и не желаеше да я осрами, поиска тайно да я напусне.”/Мат. 1:19/ От този пасаж научаваме единственото нещо, което знаем за личността на Йосиф – че бил праведен.

Различните речници са също твърде  пестеливи, както подобава на речници, относно определението на думата „праведен”. Така например в уикиречник се казва: „Който се съобразява и строго спазва определени религиозни и морални норми според канона.”  В един друг тълковен речник към това определение се добавя и пояснението: „Справедлив.” Още по интересно става, когато погледнем и в някой синонимен речник, където като сининими на „праведен” са дадени: „чист, невинен, верующ, правоверен, набожен, безгрешен, благочестив”. Но какво означава на библейски език да си праведен?  В Писанието има много места където тази дума се отнася към хора, например Ной е наречен праведен, също и Йов, а и много други. Има и места където тази дума се отнася само и единствено към Бог – „Обявете и кажете, като се посъветвате помежду си: кой е възвестил това от стари времена, отнапред е казал това? Не Аз ли, Господ? и няма друг Бог освен Мене, - Бог, праведен и Който да спасява, няма освен Мене.”/Ис. 45:21/ Ако някой иска може сам да разгледа цялото Писание относно думата „праведен”, но за целта на настоящето изложение бих цитирал само два пасажа: „ Ако някой е праведен и върши съд и правда, по планините жертвено не яде и към идолите на дома Израилев не обръща очи, жената на ближния си не осквернява и до жена си, кога се очистя от своята нечистота, не се приближава, никого не притеснява, на длъжник връща залога му и грабежи не върши, хляба си дава на гладния и голия облича с дреха, под лихва не дава и лихва не взима, въздържа ръката си от неправда и извършва праведен съд между човек с човек, постъпя според Моите заповеди и пази искрено Моите наредби, - то той е праведник, той бездруго ще бъде жив, казва Господ Бог.”/Йез. 18:5-9/ и „И двамата бяха праведни пред Бога, постъпвайки безпорочно по всички заповеди и наредби Господни.”/Лука 1:6/. Ще оставя на любознателният читател сам да си направи извода, какво е праведен. Ще допълня само, че от посочените места праведността се разбира в отношение, както към Бога, така и към хората, т.е. няма праведност, която да е насочена само и единствено към Бога или само и единствено към хората. Праведността е винаги израз на моето отношение към Бога и към хората едновременно.

И при този праведен Йосиф, този син на Давид, който в праведността си не искал да „осрами” девицата Мария и да я подложи на всеобщо и публично поругание и евентуална смърт, като блудница, който бил толкова праведен, че не поискал да защити собствената си праведност с неправедността на друг, но бил готов да приеме собственото си поругаване от човеците и пред човеците, само и само да не би в незнанието си , да извърши неправда и да бъде причина за неправеден съд (ако е такова отношението му към хората, то какво ли е отношението му към Бога), идва Ангел Господен и му благовества: „Иосифе, син Давидов, не бой се да приемеш Мария, жена си; защото заченалото се в нея е от Духа Светаго; тя ще роди Син, и ще Му наречеш името Иисус; защото Той ще спаси народа Си от греховете му. А всичко това стана, за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка, който каза: "ето, девицата ще зачене в утробата си и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил",което ще рече: с нас е Бог.”/Мат. 1:20-23/. Или с други думи  „ събуй си сандалите от нозете, защото мястото на което стоиш е земя свята”. Защото какво друго означават думите на ангела освен, че девицата Мария се е удостоила да бъде дом, място, обиталище на Божието присъствие. И би ли дръзнал този праведен син на Давид, чийто праотец си е позволил да яде от хлябовете на предложението забранени от закона за него и в радостта си може и да е танцувал гол пред символа на Божието присъствие, ковчега на завета, но никога не е дръзвал да се докосне до него нито да влезне в Светая Светих, защото Бог прави „проломи в Оза”, да „познае” своята девица. Би ли дръзнал този праведник, наставен в духа на събуването на сандалите, в традицията на тези, които изпраха и дрехите си, но не посмяха да се докоснат до планината, защото „всеки, който се допре до планината, ще бъде предаден на смърт; ръка да се не допре до него, а с камъни да го убият, или със стрела да го застрелят; добитък ли бъде, или човек, жив да не остане „/Изход 19:12,13/, в Писанието, което казва, че не може човек да види Бога и да остане жив/Изход 33:20/, да легне, като мъж с тази, която е била избрана да бъде майка на неговия Господ. Колко праведен би трябвало да е един  

израилтянин ,възпитан в цялата буква и дух на Писанието, което учи, че макар и да си от царски род, макар и да си от Божият избран народ, то само първосвещенника може да влиза веднъж в годината в Светая Светих и то обвит от облак от тамян и със завързана на крака връвчица, за да може да бъде изтеглен, ако умре там, и да пожелаеш сексуално тази в чието присъствие проиграват малденци в други утроби. И не би ли подминал по този начин и греха на отеца си Давид, който в покаянието си написал, че „Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш.”

След всичко което можем да узнаем от Библията за Бог, за Йосиф, за Мария бихме ли се одързостили в умуването си чак до там, че да твърдим, че Йосиф и Мария са имали и други деца. Колко перверзни би трябвало да сме или изцяло лишени от всякакво Богопознание за да се одързостим, чак до там в мислите си.

Нарочно не поставям въпросителни знаци, защото не бих си и помислил, че ще се намери човек, който да отговори на всички тези въпроси  вместо мълчаливо да съзерцава тайната на благочестието – Бог, Който се явява в плът.

КНИГАТА

Парвати вървеше бавно след малкото стадо с говеда, което тя подкарваше нагоре по стръмния хълм. Внезапно тя спря: Едно парче хартия прелетя пред нея върху един храст. С няколко крачки тя се озова до храста и сграбчи хартията. Беше само един лист от списание, мокър от дъжда и мръсен. Парвати го стисна здраво, като нещо ценно. Седна на един камък и се опита да разчете напечатаните върху хартията букви.

Една позната я беше въвела в изкуството на четенето и и беше дала следния съвет: „ Когато намериш някъде нещо написано, вземи го и го прочети! Няма значение, ако нищо не разбереш, нека ти стане навик да четеш всичко, което ти попадне и с времето ще започнеш да разбираш."

Тя следваше този съвет и сграбчваше всяко парче хартия и беше събрала вече едно голямо количество, което пазеше завито в една чиста кърпа.

Нейният баща Рамджи беше щастлив, че неговата дъщеря е изучена и може да прочете една книга. Но неговото възхищение се бе изпарило, когато той бе видял , с часове събраните от Парвати парчета хартия, които се бяха разпилели е, когато повдигна кърпата. Бе започнал да се пита дали дъщеря му е добре с главата. Защо е притрябвала на едно селско момиче тази жажда за четене? Момичетата от село растяха само за това, да се омъжат, да имат деца и да умрат. „Дъщеря ми си е изгубила ума!” си мислеше Рамджи.

Скоро той намерил подходящ мъж за дъщеря си. Но очакването му, че след сватбата Парвати би могла да забрави за четенето, не се изпълнило.Въпреки многото работа на нея и се удаваше винаги, да намери време за книги.

Нейният мъж Шиврам, един обикновен селянин, беше много изненадан, когато видя своята жена Парвати да чете на притъмнената светлина на една петролна лампа. Тъй като самият той не беше посещавал никакво училище и не беше учил нищо, също така съвсем естествено не считаше , че четенето и писането могат да бъдат нещо ценно. „Какво общо биха могли да имат тези неща с живота на хората?”, се питаше той.

Парвати била много прилежна и била една чудесна съпруга. Затова Шиврам подтиснал надигащият се гняв. „Какво би ми навредило, ако глупавата Парвати чете?”, се запитал той и решил вече да не се впечатлява от нейната чудновата страст. „ Искам нещо да ти подаря”, и казал сърдечно той веднъж. „Какво би искала най-много? Може би един златен гердан?” Парвати го погледнала. Една нежна усмивка изгряла на лицето и. „Наистина ли искаш да знаеш, какво искам? Ще ми го купиш ли?” -„Естествено, нали те обичам. Ще изпълня всяко твое желание.” -„Искам една хубава нова книга”, казала тя.

-„Една книга?” Шиврам помислил, че се шегува и се засмял от сърце. „ На носа или на ухото си ще я закачиш?”,я попитал той.

Въпреки това Шиврам отишъл до магазина и купил една книга. Парвати била толкова въодушевена от книгата, че и за миг не я изпускала от ръка щом останела сама. Най-накрая тя прелистила цялата книга за да се запознае с кулминационните точки. Когато след това внимателно оставила книгата, тя била разбрала, че историите в нея имали един дълбок смисъл. Те описвали обществените взаимоотношения в отдавна отминали дни, обичаите на хората, начинът по който мъжете водили война, мястото и външността на жените, техният начин да се обличат и говорят, свободата, която притежавали и участието, което взимали в публичният живот.

Парвати четяла всичко това в книгата си и започнала да го сравнява с нейната съдба. Жените в разказите/историите сами намирали своите съпрузи. Никоя от тях не трябвало да сключва брак, договорен от родители им. Тези разкази/истории разтревожили Парвати. Когато тя преставала да чете по средата на някакъв разказ, върху нея внезапно се стоварвала жалката действителност на нейното собствено битие. Съмнение и неудоволетвореност подтискали нейното сърце, когато тя размишлявала за своя собствен брачен живот. Имаше ли Шиврам право да се нарече неин съпруг? Обичаше ли го тя и беше ли го избрала? Нейното нежелание да го приеме за свой съпруг и да се държи подобаващо ставаше все по-силно. Външно тя си беше същата, както преди, усмихваше се приятелски и изпълняваше съзнателно своите ежедневни задължения. В душата и обаче цареше отчаяние, омраза и отвращение я изпълваха.

В началото книгата само я развличаше. После бавно и отвори очите. След това беше навикнала да я чете, когато искаше да забрави своята собствена трагична съдба. Сега беше стигнала толкова далеч, че книгата я привличаше, като наркотик и едновременно с това я хвърляше в ужас.

Да не беше чела никога тази книга, тогава би била доволна от съдбата си до края на дните си. Но сега вече не беше сляпа. Беше се научила да мисли. На Парвати и ставаше все по-тежко да понася Шиврам, като съпруг. Шиврам беше един обикновен селянин, но той почувства студенината на Парвати.

Един ден Шиврам изгуби самообладание и я удари в гнева си. От удара му Парвати падна безпомощна на земята. Дълго лежа тя неподвижно. Най-накрая се изправи бавно, взе книгата, която Шиврам и беше подарил, откъсна няколко страници и ги поднесе над пламъка на петролната лампа. След това разкъса книгата и изгори още няколко страници. След това още! И още! След това загаси пламъка. Мракът се беше върнал отново в стаята.

Нейният живот, така си мислеше тя, не се отличаваше по нищо от този на говедата, които тя чуваше отвънка във обора. Тя беше родена за това, да води тъпият живот на едно говедо. Нямаше никакъв смисъл да се дърпа от въжето, което беше сложено на шията и.

Когато на сутринта Шиврам стана, разпозна в пепелта корицата на книгата. Беше му доставило толкова голяма радост да и я подари. А сега? Точно тази книга? Шиврам стоеше пред една, неразрешима за него, загадка. Той не можеше да намери никакво обяснение. С една метла той замете пепелта и корицата в един ъгъл.

ИНФОРМИРАМЕ СЕ ДО СМЪРТ

Със сигурност светът на средновековието е бил пълен със загадки и опасности, но въпрек и това не му е липсвало съзнание за ред.Обикновените мъже и жени може би не са разбирали, как суровата действителност на тяхното съществуване е била подчинена на големият благотворителен план на вселената, но те не са се съмнявали в съществуването на такъв план. Техните свещеници са били в състояние да опишат този план, макар и не рационален, но поне взаимосвързан, с помоща на шепа изведени принципи,. Било е време, когато информацията е помагала на хората да решават неотложните проблеми на техният живот, като по този начин те са разширявали знанията си за физическата и социална среда. Истина е, че в средновековието е имало оскъдност на информация, но имено тази оскъдност е правела информацията важна и нужна/полезна. Това започнало да се променя, както всеки знае, в късният 15. век, когато един златар от Майнц на име Гутенберг превърнал една стара винена преса в печатарска машина и с това предизвикал това, което днес наричаме информационен бум. 40 години след откриването на печатането, печатарски преси имало в сто и десет града в над шест страни. 50 години по-късно били отпечатани повече от 8 милиона книги и почти всички били изпълнени с информация, която дотогава била недостъпна за повечето хора. Нищо не би било по заблуждаващо от наблюдението, че компютарните технологии са предизвикали епохата на информацията. Печатната преса е дала началото на това и от тогава не можем да се освободим от нея. Но това,което започнало, като един поток от нужна информация, междувременно се превърнало в потоп. От милиони извори по цялото земно кълбо, чрез всички възможни средства – светлинни вълни, етерни вълни, телексни ленти, банки с данни, телефонни жици, телевизионни кабели, сателити, печатни машини се сипе информация. При това на всяка възможна форма на памет – на хартия, на видео и аудио ленти, на плочи, филми и силициеви чипове – се съдържа едно много по-голямо количество информация, готово за изтегляне/повикване. Информацията се е превърнала в един вид боклук/отпадък. Тя ни среща безразборно, освободила се от всяка полезност ,не отправена/насочена към някой (определен) и ние не сме вече в състояние да я владеем, не знаем какво да правим с нея. И то, защото не притежаваме взаимосвързана представа за себе си, за нашата вселена/свят и за нашата връзка един с друг и с нашият свят. Ние не знаем вече, откъде идваме и на къде отиваме и защо. Ние не разполагаме с никаква взимосързана рамка/координатна система, по която да можем да се ориентираме, когато дефинираме нашите проблеми или искаме да търсим решение за тях. И затова също нямаме и мярка, с която да можем да отсъждаме, какво е смислена, полезна или относителна информация. Нашите защитни механизми срещу информационното наводнение са разрушени; нашата имунна система срещу информацията не функционира повече. Ние страдаме от един вид културен спин.

Информационните технологии на 20 век поставиха старият проблем за информацията на дневен ред: Докато по-рано хората са търсели информация, за да се справят с взаимовръзките в техният реален живот, днес те намират контекстове, в които иначе безполезната информация, би могла да се приложи, като струваща ни се полезна. Кръстословицата, която се появила малко след като телеграфа пуснал модерният информационен потоп и се превърнала в едно популярно средство за убиване на времето, е един такъв псевдо контекст за ненужни факти; коктейл -партито друг такъв, както и викторините по радиопредаванията през тридесетте и четиридесетте години и модерните подобни телевизионни игри. Тази тенденция е намерила своя може би най-екстремен израз в чудовищно успешната игра „ Trivial Pursuit „ ( игра подобна на „Стани богат“ и „Минута е много“ бел. От преводача)

Всички тези феномени дават отговор на въпроса: „ Какво трябва да правя с неща, които нямат взаимна връзка?“ И като цяло/по принцип отговорът е винаги един и същ: „Използвай ги за да убиеш времето, за развлечение, забавлявай се с тях“ С други думи, информационният потоп ражда/създава псевдоконтексти, и псевдоконтекстите се преобразяват в развлечение, като при това все повече задълбочават пропаста между информацията и смисленото поведение.

Информационният потоп води и до едно нарастващо чувство на безсилие. Новинарските емисии ни осведомяват за проблеми в Близкият Изток, Северна Ирландия, Югославия. Ние слушаме за разрушаването на озонови слой и за унищожаването на горите. Очаква ли се сега от нас да предприемем нещо? Повечето от нас не могат да бъдат активни при решаването на такива проблеми.

И така в нас расте едно усещане за пасивност и неспособност, което неминуемо завършва в един засилен интерес към собствената персона. Когато не си в състояние да изправиш нещо в света, най-малкото можеш да промениш нещо в себеси. Можеш да отслабнеш, да си боядисаш косите, можеш да промениш формата на собственият си нос или големината на гърдите си.

От това, че познаваш и знаеш хиляди неща и не си в състояние да им повлияеш, расте един уникален егоизъм. Даже по-лошо: Повечето хора все още вярват, че информацията и все повече информацията е това, от което хората преди всичко се нуждаят. Информацията обрасува основата на всички наши усилия за решаването на проблемите.

Обаче нашите наистина сериозни проблеми произлизат не от това, че хората се разпореждат/разполагат с недостатъчна информация. Когато се задава ядрена катастрофа, това не е заради незадоволителна информация . Когато семействата се разрушават, когато със деца се злоупотребява, когато растящата престъпност тероризира един град, когато начинът на възпитание се оказва безсилен, това не е заради липса на информация, а защото не сме развили достатъчно съзнание, кое е смислено и значимо.

За да развият такова съзнание, хората се нуждаят от един достоверен „разказ“. Под „ разказ“ разбирам една история за историята на човечеството, която дава значение на миналото, обяснява настоящето и дава ориентири за бъдещето. Една история, чиито принципи биха помогнали на една култура да организира своите институции, да развие идеали, и да придаде авторитет на нейното поведение. Информацията , като такава не е разказ и тя прикрива в настоящата ситуация само обстоятелството, че повечето хора не вярват в някакъв разказ.

Без разкази за трансцедентният произход никоя култура не може действително да се развива/процъфтява и да има силата да помага на хората, както при пресяването и преценяването на информацията, така и при решаването, какво знание/познание все още им липсва. Найл Постман