Автор Свещ. Пьотр Зуев
Религията стремително нахлу в нашия живот. Тя е отличен повод за PR, доколкото в утвърждаването или отхвърлянето на „вечните духовни ценности” ние някак си заставаме „редом” с многовековната религиозна традиция. Уви, сред нашите съвременници все повече стават тези, които „приемат” или „отхвърлят” с половин сърце, като подменят вярата с лоялността, любовта със симпатията, гнева с раздразнението, а искреността – с неподправена и истинска любов към себе си и своите „творчески прояви”.
Религията е спасителна. Но нейното действие се простира само върху тези, които са готови да рискуват и да я приемат сериозно. И приемайки, и искрено отхвърляйки, ние влизаме в „зоната на особен риск”, където срещата с Бога „лице в лице” става вероятна. Там е възможна кризата, съдът, опасността. За тези, които се страхуват да повярват истински или пък истински да отхвърлят вярата, има и трета възможност – „умерената религиозност”, за която апостол Павел говори като за най-лошия модел религиозност.
Пасха събира всички. И тези, които вярват, и вярващите, но съмняващи се, та дори и тези, които не вярват, но се съмняват в своето неверие.
Никой не иска да вярва в абсолютната смърт. И това радикално разширява кръга на тези, които вярват. Когато ходех на училище, един от учителите реши да ми докаже, че Бог не съществува. „Ти вярваш в един абсурд, - ми каза той. – Нито Христос, нито някой друг може да възкръсне, това противоречи на законите на биологията и физиката”. „Вярно е, - съгласих се аз, - но предлаганата ми от вас вяра в смъртта противоречи на нещо по-важно за мене, отколкото на известните днес на науката закони на биологията и физиката. Тя противоречи на моето вътрешно чувство, на моята интуиция, с една дума на всичко, което мога да определя като мое „аз”."
Аз бях лош ученик, рядко ходех на училище. Затова и се съмнявам, че моите думи можеха да бъдат сериозен аргумент за учителя. Но аз бях искрен с него, тъй като нито тогава, нито сега мога да повярвам в абсолютната власт на смъртта над хората, не можех и не мога да повярвам, че зад границата на живота ни чака загуба на личността, небитие, зееща пустота, „нищото”.
Аз не вярвам, че в рая растат ябълки и там се разхожда белобрадият дядо Бог. Не вярвам и в Бога-полицай, регламентиращ нашия живот чрез забрани и наказващ ни за всяко нарушение.
Аз живея в огромна вселена, чиито размери физиката по-рано се опитваше да определи с понятието „безкрайност”. Моят живот е бързотечен и тези 30-40 години, които вероятно ми остават, ще отлетят така бързо, че аз ще остарея, без да забележа това. В този живот ще ми се наложи, както и на всички други, да видя чуждото страдание и да страдам аз самият. Но дори това не е най-печалното, а фактът, че всички, които аз виждам, познавам или обичам, също като мене рано или късно ще умрат.
Аз не искам да вярвам в абсурда на такъв житейски поглед и затова вярвам в абсурда на въплъщението на Бога, в абсурда на смъртта на Богочовека и в абсурда на Неговото възкресение от мъртвите.
Аз вярвам в Бога, който създаде този свят и човека. Вярвам в Бога, който ни дари свобода и възможност за избор между „добрия” (жертвен и открит) и „злия” (самодостатъчен) начин на живот. Вярвам в Бога, Който стана човек, за да ни спаси в самите недра на нашето съществуване (и по този начин, ненарушавайки нашата свобода). И накрая, вярвам в това, че като стана човек и претърпя смърт, Бог не можа да остане във „властта на смъртта” и въскръсна!
Абсурдна ли е моята вяра? Безусловно. Но това е единственият, според мене, начин да съхраня достойнството си пред най-важното предизвикателство в моя живот – смъртта.
Превод: Златина Каравълчева
