Българите -Православни Християни

 Ние "Българите-Православни Християни" нямаме никакви врагове освен "Българите-Православни Християни" или по-точно самите себе си.Банална е приказката за не охраняемия казан в ада.И понеже си мислим,че сме пъпът на вселената се въртим около себе си,като куче което гони опашката си и вдигаме врява с лая си,а другите,ако ни забележат (понеже и гледката с кучето е банална) най-много да ни се усмихнат и веднага ни забравят.Ние сме като малко дете,което си мисли,че никой не му обръща внимание и затова прави всякакви глупости за да го забележат,а какво ние забележимо?!Вярата ли(баба Ванга),надеждата ли(Бойко Борисов,царя,ЕС,НАТО и др.),любовта ли(дето убиваме децата си в кенефи),благочестието ли(изнасилваме и убиваме бабички за 1 лев),смирението ли(леле колко сме велики,то без нас компютър,нет и самолет нямаше да има,ако не бяхме ние българите да ги измислим)?!Епископите ли,дето се кланят до земи на всеки с власт и пари(тази последната изцепка дето сравниха Бат Бойко със св.цар БорисІ-Михаил Покръстител направо уби всичко детско в мен),свещениците ли,дето вместо да учат народа си гледат само требите(знам,че има изключения,но те потвърждават само правилото),народа ли,ние ли?!Мнозина цитират "Има ли Православие-има и България",но забравят,че Православието не е някаква абстракция,че ще има Православие,ако има такива дето право да славят Бога.А правото славене на Бога го свързваме с някакъв календар,кой кого как наричал и тем подобни.Аман.Думите имат смисъл."Отче" не е прозвище,като "майсторе".Спирам до тук,на някой моето черногледство може да се стори брутално или дори цинично,но не мога да се кефя на наовите дрехи на царя,когато виждам,че царят е гол.Простете.

Духовните сурогати

Вчера си говорихме с един приятел затова,че Господ Иисус е дошъл в най-благоприятното време.Тогава,когато хората са си задавали големи въпроси и са търсили и очаквали,"ожидали" Великият Отговор и не са се задоволявали със сурогати и полуистини,а са искали Истината,когато всички пътища насочващи към Нея са стигнали до задънена улица,и гръцката философия,и езическите мистерии и религии,и дори старозаветният юдаизъм не са могли вече да дадат задоволителен отговор за смъртта и живота и всички са били в някакво очакване.(друг е въпроса,че Отговорът е бил изненадващ)Какво е сегашното състояние,задават ли си хората големи въпроси и търсят ли дълбоки отговори?! Моят опит ми показва,че не.Хората ги е страх да мислят.Ситуация чудесно описана от Достоевски в "Легендата за Великият инквизитор".Ние не искаме свободата,която Христос ни даде,защото това означава,че сме отговорни.Затова и всякакви духовни сурогати са добре дошли,защото не искат от нас отдаденост.Дори съвременният езотеризъм е различен от древните езически мистерии и магизъм,защото в древността хората са разбирали,че затова се иска пълна отдаденост,а не съпричастност - не да направиш нещо част от живота си,а да го направиш свой живот и затова са го наричали изкуство.(затова е по лесно да повярва и се обърне един вярващ мюсюлманин,отколкото един неделен християнин).Какво да правим,когато ни е страх да мислим,когато ни е страх да сме свободни?! Готови сме на всякакви илюзии за истина и свобода и ако някой от нас случайно прогледне бързаме да го ослепим.Предпочитаме "Макдонълдс" пред боба и лещата(имах една позната,която работеше,като гувернантка при едни богаташи и когато веднъж сготвила боб на детето то си облизало пръстите и казало,че по-вкусно нещо не е опитвали).Предпочитаме телевизия пред книга,виртуалното пред действителното,"Листопад" и "Изаура" пред Шекспир и Достоевски.Не е вярно,че няма кой да каже на хората,защото ако хората сме търсили истината щяхме да я намерим,нали Бог е отредил на всеки народ времена и граници за да го познае.Имаме Мойсей и пророците - Библията е безспорният бестселър,най-превежданата,най-издаваната,най-продаваната,най-разпространяваната(всеки протестант на драго сърце ще ви подари една,ако нямате пари да си я купите),най-... книга на света и ако това не стига има и издания на светите отци.Дори в "светскте" книжарници може да се намери св.Йоан Златоуст например и ако в момента го нямат ще ви го поръчат.Така че нямаме оправдание в това,че свещениците и митрополитите са били такива и онакива.Те са били такива и онакива и във времената на Старият Завет и по времето на Христос и след това и сега.Не си спомням за ересиарх от "миряните" или са били дякони(Арий) или презвитери или епископи(Несторий).Но хората,хората са искали нищо по-малко от истината и само истината и са били готови да продадат всичко и да купят "безценият бисер" за да и се отдадат.Но ние сме готови да дадем на всичко част от живота си,но не и да дадем самият си живот.И такива "феномени",като Кръстова гора,Рупите(Лурд за католиците) и други подобни ще намират все по-голяма почит сред нас,защото е по лесно да отидеш един ден на Кръстова гора,отколкото да постоянстваш в Църквата,да чакаш на опашка за да се поклониш на една икона,отколкото да се стремиш поне един път ден с живота си да се покланиш на Господа,да ти четат "киприянови молитви",отколкото да се стремиш поне един път на ден да кажеш "Господи помилуй"да говориш за Ванга,отколкото да прочетеш едно Евангелие.Говоря само за стремеж и излиза,че стремежът към Истината е по-труден,отколкото вършенето на самозалъгвания.Не съдя никого,но и никого не оправдавам - "...ще Го потърсим и ще Го намерим,ако Го потърсим с все(ВСИЧКОТО СИ,ЦЯЛОТО СИ - ето в това е проблема)сърце и душа"(Второзаконие4:29)Бог не е далече от никого,но ние предпочитаме себе си.Затова и предпочитаме Кръстова гора - за да се поклоним и почетем себе си.

Абсурдът на вярата

Автор Свещ. Пьотр Зуев

Религията стремително нахлу в нашия живот. Тя е отличен повод за PR, доколкото в утвърждаването или отхвърлянето на „вечните духовни ценности” ние някак си заставаме „редом” с многовековната религиозна традиция. Уви, сред нашите съвременници все повече стават тези, които „приемат” или „отхвърлят” с половин сърце, като подменят вярата с лоялността, любовта със симпатията, гнева с раздразнението, а искреността – с неподправена и истинска любов към себе си и своите „творчески прояви”.

Религията е спасителна. Но нейното действие се простира само върху тези, които са готови да рискуват и да я приемат сериозно. И приемайки, и искрено отхвърляйки, ние влизаме в „зоната на особен риск”, където срещата с Бога „лице в лице” става вероятна. Там е възможна кризата, съдът, опасността. За тези, които се страхуват да повярват истински или пък истински да отхвърлят вярата, има и трета възможност – „умерената религиозност”, за която апостол Павел говори като за най-лошия модел религиозност.

Пасха събира всички. И тези, които вярват, и вярващите, но съмняващи се, та дори и тези, които не вярват, но се съмняват в своето неверие.

Никой не иска да вярва в абсолютната смърт. И това радикално разширява кръга на тези, които вярват. Когато ходех на училище, един от учителите реши да ми докаже, че Бог не съществува. „Ти вярваш в един абсурд, - ми каза той. – Нито Христос, нито някой друг може да възкръсне, това противоречи на законите на биологията и физиката”. „Вярно е, - съгласих се аз, - но предлаганата ми от вас вяра в смъртта противоречи на нещо по-важно за мене, отколкото на известните днес на науката закони на биологията и физиката. Тя противоречи на моето вътрешно чувство, на моята интуиция, с една дума на всичко, което мога да определя като мое „аз”."

Аз бях лош ученик, рядко ходех на училище. Затова и се съмнявам, че моите думи можеха да бъдат сериозен аргумент за учителя. Но аз бях искрен с него, тъй като нито тогава, нито сега мога да повярвам в абсолютната власт на смъртта над хората, не можех и не мога да повярвам, че зад границата на живота ни чака загуба на личността, небитие, зееща пустота, „нищото”.

Аз не вярвам, че в рая растат ябълки и там се разхожда белобрадият дядо Бог. Не вярвам и в Бога-полицай, регламентиращ нашия живот чрез забрани и наказващ ни за всяко нарушение.

Аз живея в огромна вселена, чиито размери физиката по-рано се опитваше да определи с понятието „безкрайност”. Моят живот е бързотечен и тези 30-40 години, които вероятно ми остават, ще отлетят така бързо, че аз ще остарея, без да забележа това. В този живот ще ми се наложи, както и на всички други, да видя чуждото страдание и да страдам аз самият. Но дори това не е най-печалното, а фактът, че всички, които аз виждам, познавам или обичам, също като мене рано или късно ще умрат.

Аз не искам да вярвам в абсурда на такъв житейски поглед и затова вярвам в абсурда на въплъщението на Бога, в абсурда на смъртта на Богочовека и в абсурда на Неговото възкресение от мъртвите.

Аз вярвам в Бога, който създаде този свят и човека. Вярвам в Бога, който ни дари свобода и възможност за избор между „добрия” (жертвен и открит) и „злия” (самодостатъчен) начин на живот. Вярвам в Бога, Който стана човек, за да ни спаси в самите недра на нашето съществуване (и по този начин, ненарушавайки нашата свобода). И накрая, вярвам в това, че като стана човек и претърпя смърт, Бог не можа да остане във „властта на смъртта” и въскръсна!

Абсурдна ли е моята вяра? Безусловно. Но това е единственият, според мене, начин да съхраня достойнството си пред най-важното предизвикателство в моя живот – смъртта.

Превод: Златина Каравълчева

КОПИРАНО ОТ dveri.bg

„Няколко прасета се превърнаха в лебеди!“ (*) Автор Николай Фенерски

понеделник, 25 април 2011

Миналата седмица беше страстна и ние като едни верни християни, като едни непоколебими православни се втурнахме страстно към своите страсти. В светския смисъл на думата, разбира се – претрупани трапези, натъпкани стомаси, харчене на пари за удоволствия, похоти плътски и така нататък. Преводът на „страстна“ е „страдалческа“. И ние страдахме, не е като да не страдахме. Но без съпричастност към Христос, а съвсем по човешки и даже не по човешки, щото човешкото у нас вече сме го заместили с някаква желеподобна празнота. Розовееща на цвят. Страдахме целокупно пред телевизорите, страдахме с героите от тъпите сериали и още по-тъпите новини. Страдахме на опашките за месо навръх Разпети петък. Сами себе си разпнахме между агнешките бутчета и ярешките плешчици. Между мола и кафенето. Между масата и телевизора. Те такова ни е цялото празнуване, такава безмозъчна ни е цялата работа, затова сме тук, където сме и на никого нямаме право да се сърдим. Винаги ми е било чудно как така безумната тълпа не търси смисъл в околните събития, в битието си, в „знаците“, които ще й избодат очите. Не. Няма такива филми. Празник означава само едно и единствено нещо, без многозначност и подтекст, на безумната тълпа повече смисли й не трябват, за какво са й, само да й развалят онова удобно и безметежно умопомрачение, появяващо се след преяждането и препиването... Кръвта слиза от главата и сърцето накъм стомаха, където се бори да преодолее натрупаните вещества, а в главата и сърцето остава замъглението, празнотата. Прасчо се разсърдил на Мечо Пух, че докато той самият отишъл да вземе лъжица, Мечо Пух излапал всичкия медец с пръсти, седял си така претъпкан, едва дишал и гледал с премрежен поглед. „Мечо Пух, защо ме излъга, нали ми обеща да ме чакаш, нали сме приятели, нали това е по-важното!?!“, простенал Прасчо. Мечо Пух все пак си направил труда да му отговори: „Млъквай бе, свиня!“. Дотук с приятелството и другите светли чувства. На празника е важно да се натрепеш, останалите неща са само украшения и финтифлюшки, нали така? Журналистката по телевизора, доловила много точно тая именно национална особеност на безумната тълпа да празнува трапезно-душеугнетящо, поднасяше „около празниците“ само онова, което да не смути покоя на тълпата, само плоскотии, с които да не навреди на нейната мазна нирвана. Това се търси, това се предлага, журналистката виновна ли е? Да не би да трябва да се прави на умна и да надскача себе си като някакъв свръхчовек? На такава тълпа – такава журналистика. Обаче тая съвсем се оля, казвам ви, хептен за дебили ни сметна в последно време. „Какво си пожелавате на Великден?“ - питаше невинната твар и мигаше на парцали глупаво ухилена. Ми пожелавам си да ми зададете друг въпрос. Пожелавам си да не ми лазите по нервите. Пожелавам си да вземете да се засрамите и да се замислите най-накрая, щото тая глава и за това може да послужи. Честна дума! То ако с пожелаване можеше да промениш живота си, щеше да е много лесно и безинтересно. Пожелавам си примерно от утре Гоце Архарчев да не ни е вече президент и хоп – готово, утре чудото току-виж станало. Ама не става. Той пак си е там на картинката и пак ще ме ментосва неутешимо. Смъртта, победата над нея, човешкият живот са толкова важно и голямо нещо, а те ме питат с толкова малки и незначителни думи – „какво си пожелавате“. На малки думи как да отговоря с големи? „Какво почувствахте, като минахте под масата?“ - продължава със следващия си кретенски въпрос това невероятно същество. Ами почувствах прегъване в диафрагмата, щото нали се навеждам ниско, прикляквам, лазя, а съм и надебелял напоследък, та нещо като се свих, и ми натежа едно такова, разбираш ли. А тя очаква да й отговориш, че си почувствал просветление, откровение едва ли не от „минаването под масата“. Ми, госпожице, сложете си масата в центъра на хола и си минавайте под нея, колкото искате, влизайте под нея и лазете до припадък и до умопросветление, може и да стане вашата работа. На тия кухи лейки няма ли кой да им съобщи, че се минава само под плащаницата на Христос, плащаницата е платът, с който е повит, след като е свален от кръста и минаването под тази плащаница има символичен смисъл. Както е символично и прекръстването, и паленето на свещички... Това са символни знаци, външни актове, с които просто показваме към Кого се приобщаваме, Чий народ сме. Но с тези си действия не постигаме нищо по същество. Това са знаци и толкова. Можете да си правите знаци оттук до свършека на света и пак нищо няма да промените у себе си. Най-много да поотслабнете и заякнете. Понеже нещото, вътрешната промяна се достига с други средства, по други начини, с труд - вътрешен, сърдечен труд, с пречупване, с покаяние, със смирение, с молитва, с преобръщане на цялото мислене и битие... И най-вече с тайнствата – покаяние, Причастие... В тези таинства е Сам Живият Бог и затова са таинства. Обаче как да им го обясниш на тия ефирни пеперуди, на тия мамини гугутки това? Я се опитайте – ще побягнат разочаровани от вас на първата истинска дума! Що да си товарят съзнанието с такива тежести? Покаяние – ау, че лошо звучи! Да не сте посмели, че може и да ви утрепят за такива сложни понятия и термини, на фанатизъм ми намирисвате! Ето, така ще погледнат на вас микрофонните труженички. Затова подхвърлете им там нещо лекичко, закачливо, нещо за „мира“ и „любовта“ и ала-бала. Щото те трябва да си изпълняват съвестно профзадълженията, тайни и таинства не са им изтрябвали, не им плащат да мислят и чувстват. Плащат им да се зъбят и да показват тоалета си. Пък и бързат от църквата да отидат пред магазина за агнешки месарлъци. И да се изтъпанят отпреде. И да заемат тържествена поза. И да сложат на лицето си пак ненормалната си истерична гримаса. Те така се усмихват. И да заявят с кресчендо – ЕТО, ние сме пред магазина! Излъчваме директно! Откъде е най-изгодно да си купите агнешко? С шап или без шап? С мозък или без мозък сте днеска, драги микрофонодържачки? Риторичен въпрос. Снимат ли снимат навръх Разпети петък, дрънкат ли простотии! Юруш на мръвките! А тълпата, натоварила количките, препълнила моловете, проточила лиги, очите й блестят, защото предвкусва голямото плюскане. Сега за покаяние ли ще си говорим или за плюскане? Щото покаянието е едно, а плюскането съвсем друго. И съвсем трето е Възкресение. Въпросът е терминологичен, значи. А свинята в лебед никога няма да се превърне. Макар че опитите продължават и надежда все още има. Малко трябва да поработим върху де-ен-ка-то и ще стане. Стоя си на Разпети петък край входа на църквата. Народът влиза, „минава под масата“, излиза. Приближава се по едно време до мене един господин, роден някъде в първите десетилетки на безбожната епоха и ме пита: „Кога се обикаля църквата?“. Отговорих му, че не знам. Щото наистина не знам кога „се обикаля“. Знам, че вечерта на опелото Христово ще има шествие около храма, предвождано от свещеника, че на другия ден вечерта също ще има такова шествие. С шествията свещениците ще осветят храма и отвън. За да може в това отново осветено място да дочакаме пак Възкресението. Но той не ме пита за това. Човекът се интересува кога се обикаля. На него му се обикаля, напънала го е енергията явно. Щеше ми се да му кажа, че ако толкова му се иска, може веднага да започне. И когато пак му се доще, пак да вземе да дойде да пообикаля, нема да му навреди изобщо. Обикалят си хората, вървят в кръг. Свещеникът отдавна влезе вътре и продължи тържествената служба, а те не спряха отвън да обикалят. Сериозно ви говоря, изглежда все едно си го измислям, ама го видях с те тия две очи – на Възкресение обикаляха над един час! Много народ, огромна тълпа, върти се около църквата, даже милиционери-регулировчици бяха назначени да вкарват ред в обикалянето. Свят да ти се завие! Ето така, в кръг обикалят и в живота си. Merry-go-round, въртележката не спира да ги върти, панаирът е безкраен, едни се качват на виенското колело, други слизат, след като се наживеят, билетчетата поскъпват от ден на ден, циганинът, дето  включва колелото, е безкрайно любезен, очите му са стъклени... Плащаме си за световъртежа. Хем от него спираме и да мислим. За какво ни е? Айде, молим ти се, не ни ги пробутвай тия евтини вафли! Добре, спирам. Но на фолклорното езическо дяволско колело Христос противопостави една линия с начало и край. В началото е точка А, а в края точка Б. Вие сами си изберете: ще се въртите ли или ще вървите напред, ще скучаете ли с едни и същи гледки, главозамаяни и изтръпнали, или ще търсите новите предизвикателства по Пътя с ясен поглед и чувствителна кожа. С минаване под масата и с обикаляне на църквата сме щастливи. Или с обикаляне на масата и минаване покрай Църквата. Последователността няма значение, важното е да бъдем доволни от практикуването на физическите упражнения. Движим се, щъкаме наоколо, мърдаме телеса, като „йога без религия“; и такава обява видях неотдавна: „предлагаме курсове по йога без религиозни елементи“. И ние така – предлагаме обикаляне в кръг и лазене под маси, без други „натоварвания“. Казвате ми да бъда снизходителен? Колко повече от това? Докъде със снизходителността? Че констатирам, че сме изгубили и образа барабар с подобието си и сме станали нов биологичен вид, хомо глупендерос, това ли ви смущава? Да снизхождам – колко да снизхождам и къде по-надолу от това? За тълпата говоря. Към отделната личност мога да имам различно отношение. Но когато тези единици се съберат и се подведат по някаква си всеобща глупотевина като да се въртят примерно в кръг до безобразие, превръщат се в тълпа. Ако не вярвате, че тълпата е наистина безумна, идете на стадиона. Или дочакайте следващите организирани от команчите „революции“... Не понасям тълпите, сганта, паплачта. Към тях снизходителност не може да има. И те така те. Христос възкръсна, братя и сестри, съседи и приятели, Христос възкръсна! Оттам нататък е ваш ред да осмислите този факт.   * Примерно журналистическо заглавие, подарявам им го КОПИРАНО ОТ dveri.bg