„Няколко прасета се превърнаха в лебеди!“ (*) Автор Николай Фенерски

понеделник, 25 април 2011

Миналата седмица беше страстна и ние като едни верни християни, като едни непоколебими православни се втурнахме страстно към своите страсти. В светския смисъл на думата, разбира се – претрупани трапези, натъпкани стомаси, харчене на пари за удоволствия, похоти плътски и така нататък. Преводът на „страстна“ е „страдалческа“. И ние страдахме, не е като да не страдахме. Но без съпричастност към Христос, а съвсем по човешки и даже не по човешки, щото човешкото у нас вече сме го заместили с някаква желеподобна празнота. Розовееща на цвят. Страдахме целокупно пред телевизорите, страдахме с героите от тъпите сериали и още по-тъпите новини. Страдахме на опашките за месо навръх Разпети петък. Сами себе си разпнахме между агнешките бутчета и ярешките плешчици. Между мола и кафенето. Между масата и телевизора. Те такова ни е цялото празнуване, такава безмозъчна ни е цялата работа, затова сме тук, където сме и на никого нямаме право да се сърдим. Винаги ми е било чудно как така безумната тълпа не търси смисъл в околните събития, в битието си, в „знаците“, които ще й избодат очите. Не. Няма такива филми. Празник означава само едно и единствено нещо, без многозначност и подтекст, на безумната тълпа повече смисли й не трябват, за какво са й, само да й развалят онова удобно и безметежно умопомрачение, появяващо се след преяждането и препиването... Кръвта слиза от главата и сърцето накъм стомаха, където се бори да преодолее натрупаните вещества, а в главата и сърцето остава замъглението, празнотата. Прасчо се разсърдил на Мечо Пух, че докато той самият отишъл да вземе лъжица, Мечо Пух излапал всичкия медец с пръсти, седял си така претъпкан, едва дишал и гледал с премрежен поглед. „Мечо Пух, защо ме излъга, нали ми обеща да ме чакаш, нали сме приятели, нали това е по-важното!?!“, простенал Прасчо. Мечо Пух все пак си направил труда да му отговори: „Млъквай бе, свиня!“. Дотук с приятелството и другите светли чувства. На празника е важно да се натрепеш, останалите неща са само украшения и финтифлюшки, нали така? Журналистката по телевизора, доловила много точно тая именно национална особеност на безумната тълпа да празнува трапезно-душеугнетящо, поднасяше „около празниците“ само онова, което да не смути покоя на тълпата, само плоскотии, с които да не навреди на нейната мазна нирвана. Това се търси, това се предлага, журналистката виновна ли е? Да не би да трябва да се прави на умна и да надскача себе си като някакъв свръхчовек? На такава тълпа – такава журналистика. Обаче тая съвсем се оля, казвам ви, хептен за дебили ни сметна в последно време. „Какво си пожелавате на Великден?“ - питаше невинната твар и мигаше на парцали глупаво ухилена. Ми пожелавам си да ми зададете друг въпрос. Пожелавам си да не ми лазите по нервите. Пожелавам си да вземете да се засрамите и да се замислите най-накрая, щото тая глава и за това може да послужи. Честна дума! То ако с пожелаване можеше да промениш живота си, щеше да е много лесно и безинтересно. Пожелавам си примерно от утре Гоце Архарчев да не ни е вече президент и хоп – готово, утре чудото току-виж станало. Ама не става. Той пак си е там на картинката и пак ще ме ментосва неутешимо. Смъртта, победата над нея, човешкият живот са толкова важно и голямо нещо, а те ме питат с толкова малки и незначителни думи – „какво си пожелавате“. На малки думи как да отговоря с големи? „Какво почувствахте, като минахте под масата?“ - продължава със следващия си кретенски въпрос това невероятно същество. Ами почувствах прегъване в диафрагмата, щото нали се навеждам ниско, прикляквам, лазя, а съм и надебелял напоследък, та нещо като се свих, и ми натежа едно такова, разбираш ли. А тя очаква да й отговориш, че си почувствал просветление, откровение едва ли не от „минаването под масата“. Ми, госпожице, сложете си масата в центъра на хола и си минавайте под нея, колкото искате, влизайте под нея и лазете до припадък и до умопросветление, може и да стане вашата работа. На тия кухи лейки няма ли кой да им съобщи, че се минава само под плащаницата на Христос, плащаницата е платът, с който е повит, след като е свален от кръста и минаването под тази плащаница има символичен смисъл. Както е символично и прекръстването, и паленето на свещички... Това са символни знаци, външни актове, с които просто показваме към Кого се приобщаваме, Чий народ сме. Но с тези си действия не постигаме нищо по същество. Това са знаци и толкова. Можете да си правите знаци оттук до свършека на света и пак нищо няма да промените у себе си. Най-много да поотслабнете и заякнете. Понеже нещото, вътрешната промяна се достига с други средства, по други начини, с труд - вътрешен, сърдечен труд, с пречупване, с покаяние, със смирение, с молитва, с преобръщане на цялото мислене и битие... И най-вече с тайнствата – покаяние, Причастие... В тези таинства е Сам Живият Бог и затова са таинства. Обаче как да им го обясниш на тия ефирни пеперуди, на тия мамини гугутки това? Я се опитайте – ще побягнат разочаровани от вас на първата истинска дума! Що да си товарят съзнанието с такива тежести? Покаяние – ау, че лошо звучи! Да не сте посмели, че може и да ви утрепят за такива сложни понятия и термини, на фанатизъм ми намирисвате! Ето, така ще погледнат на вас микрофонните труженички. Затова подхвърлете им там нещо лекичко, закачливо, нещо за „мира“ и „любовта“ и ала-бала. Щото те трябва да си изпълняват съвестно профзадълженията, тайни и таинства не са им изтрябвали, не им плащат да мислят и чувстват. Плащат им да се зъбят и да показват тоалета си. Пък и бързат от църквата да отидат пред магазина за агнешки месарлъци. И да се изтъпанят отпреде. И да заемат тържествена поза. И да сложат на лицето си пак ненормалната си истерична гримаса. Те така се усмихват. И да заявят с кресчендо – ЕТО, ние сме пред магазина! Излъчваме директно! Откъде е най-изгодно да си купите агнешко? С шап или без шап? С мозък или без мозък сте днеска, драги микрофонодържачки? Риторичен въпрос. Снимат ли снимат навръх Разпети петък, дрънкат ли простотии! Юруш на мръвките! А тълпата, натоварила количките, препълнила моловете, проточила лиги, очите й блестят, защото предвкусва голямото плюскане. Сега за покаяние ли ще си говорим или за плюскане? Щото покаянието е едно, а плюскането съвсем друго. И съвсем трето е Възкресение. Въпросът е терминологичен, значи. А свинята в лебед никога няма да се превърне. Макар че опитите продължават и надежда все още има. Малко трябва да поработим върху де-ен-ка-то и ще стане. Стоя си на Разпети петък край входа на църквата. Народът влиза, „минава под масата“, излиза. Приближава се по едно време до мене един господин, роден някъде в първите десетилетки на безбожната епоха и ме пита: „Кога се обикаля църквата?“. Отговорих му, че не знам. Щото наистина не знам кога „се обикаля“. Знам, че вечерта на опелото Христово ще има шествие около храма, предвождано от свещеника, че на другия ден вечерта също ще има такова шествие. С шествията свещениците ще осветят храма и отвън. За да може в това отново осветено място да дочакаме пак Възкресението. Но той не ме пита за това. Човекът се интересува кога се обикаля. На него му се обикаля, напънала го е енергията явно. Щеше ми се да му кажа, че ако толкова му се иска, може веднага да започне. И когато пак му се доще, пак да вземе да дойде да пообикаля, нема да му навреди изобщо. Обикалят си хората, вървят в кръг. Свещеникът отдавна влезе вътре и продължи тържествената служба, а те не спряха отвън да обикалят. Сериозно ви говоря, изглежда все едно си го измислям, ама го видях с те тия две очи – на Възкресение обикаляха над един час! Много народ, огромна тълпа, върти се около църквата, даже милиционери-регулировчици бяха назначени да вкарват ред в обикалянето. Свят да ти се завие! Ето така, в кръг обикалят и в живота си. Merry-go-round, въртележката не спира да ги върти, панаирът е безкраен, едни се качват на виенското колело, други слизат, след като се наживеят, билетчетата поскъпват от ден на ден, циганинът, дето  включва колелото, е безкрайно любезен, очите му са стъклени... Плащаме си за световъртежа. Хем от него спираме и да мислим. За какво ни е? Айде, молим ти се, не ни ги пробутвай тия евтини вафли! Добре, спирам. Но на фолклорното езическо дяволско колело Христос противопостави една линия с начало и край. В началото е точка А, а в края точка Б. Вие сами си изберете: ще се въртите ли или ще вървите напред, ще скучаете ли с едни и същи гледки, главозамаяни и изтръпнали, или ще търсите новите предизвикателства по Пътя с ясен поглед и чувствителна кожа. С минаване под масата и с обикаляне на църквата сме щастливи. Или с обикаляне на масата и минаване покрай Църквата. Последователността няма значение, важното е да бъдем доволни от практикуването на физическите упражнения. Движим се, щъкаме наоколо, мърдаме телеса, като „йога без религия“; и такава обява видях неотдавна: „предлагаме курсове по йога без религиозни елементи“. И ние така – предлагаме обикаляне в кръг и лазене под маси, без други „натоварвания“. Казвате ми да бъда снизходителен? Колко повече от това? Докъде със снизходителността? Че констатирам, че сме изгубили и образа барабар с подобието си и сме станали нов биологичен вид, хомо глупендерос, това ли ви смущава? Да снизхождам – колко да снизхождам и къде по-надолу от това? За тълпата говоря. Към отделната личност мога да имам различно отношение. Но когато тези единици се съберат и се подведат по някаква си всеобща глупотевина като да се въртят примерно в кръг до безобразие, превръщат се в тълпа. Ако не вярвате, че тълпата е наистина безумна, идете на стадиона. Или дочакайте следващите организирани от команчите „революции“... Не понасям тълпите, сганта, паплачта. Към тях снизходителност не може да има. И те така те. Христос възкръсна, братя и сестри, съседи и приятели, Христос възкръсна! Оттам нататък е ваш ред да осмислите този факт.   * Примерно журналистическо заглавие, подарявам им го КОПИРАНО ОТ dveri.bg