КНИГАТА

Парвати вървеше бавно след малкото стадо с говеда, което тя подкарваше нагоре по стръмния хълм. Внезапно тя спря: Едно парче хартия прелетя пред нея върху един храст. С няколко крачки тя се озова до храста и сграбчи хартията. Беше само един лист от списание, мокър от дъжда и мръсен. Парвати го стисна здраво, като нещо ценно. Седна на един камък и се опита да разчете напечатаните върху хартията букви.

Една позната я беше въвела в изкуството на четенето и и беше дала следния съвет: „ Когато намериш някъде нещо написано, вземи го и го прочети! Няма значение, ако нищо не разбереш, нека ти стане навик да четеш всичко, което ти попадне и с времето ще започнеш да разбираш."

Тя следваше този съвет и сграбчваше всяко парче хартия и беше събрала вече едно голямо количество, което пазеше завито в една чиста кърпа.

Нейният баща Рамджи беше щастлив, че неговата дъщеря е изучена и може да прочете една книга. Но неговото възхищение се бе изпарило, когато той бе видял , с часове събраните от Парвати парчета хартия, които се бяха разпилели е, когато повдигна кърпата. Бе започнал да се пита дали дъщеря му е добре с главата. Защо е притрябвала на едно селско момиче тази жажда за четене? Момичетата от село растяха само за това, да се омъжат, да имат деца и да умрат. „Дъщеря ми си е изгубила ума!” си мислеше Рамджи.

Скоро той намерил подходящ мъж за дъщеря си. Но очакването му, че след сватбата Парвати би могла да забрави за четенето, не се изпълнило.Въпреки многото работа на нея и се удаваше винаги, да намери време за книги.

Нейният мъж Шиврам, един обикновен селянин, беше много изненадан, когато видя своята жена Парвати да чете на притъмнената светлина на една петролна лампа. Тъй като самият той не беше посещавал никакво училище и не беше учил нищо, също така съвсем естествено не считаше , че четенето и писането могат да бъдат нещо ценно. „Какво общо биха могли да имат тези неща с живота на хората?”, се питаше той.

Парвати била много прилежна и била една чудесна съпруга. Затова Шиврам подтиснал надигащият се гняв. „Какво би ми навредило, ако глупавата Парвати чете?”, се запитал той и решил вече да не се впечатлява от нейната чудновата страст. „ Искам нещо да ти подаря”, и казал сърдечно той веднъж. „Какво би искала най-много? Може би един златен гердан?” Парвати го погледнала. Една нежна усмивка изгряла на лицето и. „Наистина ли искаш да знаеш, какво искам? Ще ми го купиш ли?” -„Естествено, нали те обичам. Ще изпълня всяко твое желание.” -„Искам една хубава нова книга”, казала тя.

-„Една книга?” Шиврам помислил, че се шегува и се засмял от сърце. „ На носа или на ухото си ще я закачиш?”,я попитал той.

Въпреки това Шиврам отишъл до магазина и купил една книга. Парвати била толкова въодушевена от книгата, че и за миг не я изпускала от ръка щом останела сама. Най-накрая тя прелистила цялата книга за да се запознае с кулминационните точки. Когато след това внимателно оставила книгата, тя била разбрала, че историите в нея имали един дълбок смисъл. Те описвали обществените взаимоотношения в отдавна отминали дни, обичаите на хората, начинът по който мъжете водили война, мястото и външността на жените, техният начин да се обличат и говорят, свободата, която притежавали и участието, което взимали в публичният живот.

Парвати четяла всичко това в книгата си и започнала да го сравнява с нейната съдба. Жените в разказите/историите сами намирали своите съпрузи. Никоя от тях не трябвало да сключва брак, договорен от родители им. Тези разкази/истории разтревожили Парвати. Когато тя преставала да чете по средата на някакъв разказ, върху нея внезапно се стоварвала жалката действителност на нейното собствено битие. Съмнение и неудоволетвореност подтискали нейното сърце, когато тя размишлявала за своя собствен брачен живот. Имаше ли Шиврам право да се нарече неин съпруг? Обичаше ли го тя и беше ли го избрала? Нейното нежелание да го приеме за свой съпруг и да се държи подобаващо ставаше все по-силно. Външно тя си беше същата, както преди, усмихваше се приятелски и изпълняваше съзнателно своите ежедневни задължения. В душата и обаче цареше отчаяние, омраза и отвращение я изпълваха.

В началото книгата само я развличаше. После бавно и отвори очите. След това беше навикнала да я чете, когато искаше да забрави своята собствена трагична съдба. Сега беше стигнала толкова далеч, че книгата я привличаше, като наркотик и едновременно с това я хвърляше в ужас.

Да не беше чела никога тази книга, тогава би била доволна от съдбата си до края на дните си. Но сега вече не беше сляпа. Беше се научила да мисли. На Парвати и ставаше все по-тежко да понася Шиврам, като съпруг. Шиврам беше един обикновен селянин, но той почувства студенината на Парвати.

Един ден Шиврам изгуби самообладание и я удари в гнева си. От удара му Парвати падна безпомощна на земята. Дълго лежа тя неподвижно. Най-накрая се изправи бавно, взе книгата, която Шиврам и беше подарил, откъсна няколко страници и ги поднесе над пламъка на петролната лампа. След това разкъса книгата и изгори още няколко страници. След това още! И още! След това загаси пламъка. Мракът се беше върнал отново в стаята.

Нейният живот, така си мислеше тя, не се отличаваше по нищо от този на говедата, които тя чуваше отвънка във обора. Тя беше родена за това, да води тъпият живот на едно говедо. Нямаше никакъв смисъл да се дърпа от въжето, което беше сложено на шията и.

Когато на сутринта Шиврам стана, разпозна в пепелта корицата на книгата. Беше му доставило толкова голяма радост да и я подари. А сега? Точно тази книга? Шиврам стоеше пред една, неразрешима за него, загадка. Той не можеше да намери никакво обяснение. С една метла той замете пепелта и корицата в един ъгъл.