ДЕБАТ ВЪРХУ ТЕОДИЦЕЯТА I част- Калин Янакиев

И тъй, въпросът е в това - може ли изобщо да бъде изкупено преживяното от дечицата страдание и има ли нещо, което да накара сърцето ми да се успокои, след като съм научил, че тези ужасни истории за мъчения са се случили? Има ли нещо, което да ми позволи да раз­реша този невероятен скандал за съвестта? Има ли не­що, с което да успокоя болката си, за да мога - като вярващ човек - да извикам „осанна" на Бога - Твореца и Промислителя, у Когото, както казват, всичко в пос­ледна сметка е из-страдано и из-купено? Има ли такова нещо - пак повтарям, след като ми е достоверно извест­но, че тези ужаси вече са се случили, че дечицата вече са били измъчени?

Казват ми: Ако вярваш, в онова, което Бог ни е отк­рил в живото Си Слово - има такова удовлетворение. Даже за ужасната смърт на съвършено невинните малки дечица има удовлетворение. Защото Господ, по Своята Правда, е обещал, че ще възкреси мъничките душици и ще ги утеши за претърпените от тях страдания. Сам Той, Който е казал да оставят децата да дойдат при Него, е обещал с това, че ще им дарува райско блаженство, Своето блаженство, което „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на сърце не е идвало" (I Кор. 2:9)- не- представимо блаженство, недостъпно за ничий земен ум и за ничие чувство в този свят - вечно, абсолютно бла­женство, пред което онези мъчения буквално изчезват.

Трябва, казват ми, да вярваш в това и ето - то ще успокои сърцето ти.

И да, аз бих повярвал, охотно, от цялото си сърце бих повярвал и имам вопиюща нужда да повярвам, но... „Там е работата, че има „но" - както казва Иван Кара мазов. Има „но", защото и вярвайки в райското блажен­ство, аз не мога да не попитам - да не попитам всички вярваши: „Как мислите, удовлетворява ли ни, успокоява ли ни бъдещото блаженство за това, че ужасното стра­дание на детенцето, разкъсано от кучетата, е било пре­живяно от него? Защото, съгласете се - сърцето ни се къса не просто за това, че невинното създание е зарито в гроба и вече няма радост, няма си майка и татко. Сър­цето ни се къса и кръвоточи и за това също, и даже - преди всичко за това, че детенцето изобщо е изживяло целия онзи ужас да застане безпомощно в студената ут­рин, да хукне с безумно-разтуптяно сърчице, да чуе във вратлето си дишането на зверовете, да усети захапване- то на зъбите им, да почувства отчаянието, че няма, няма кой да му помогне - че е изоставено, осъдено. С това сърцето не може да се примири, че тази мерзка, тази невместима от никое състрадание история се е случила. Че е имало, че вече е имало един такъв „мрачен, студен, мъглив, есенен ден", в който генералът-изверг е заповя­дал да съблекат момченцето, че то, треперещо и обезу­мяло от страх е било подгонено от кучетата, че майка му е гледала с широко отворени безумни очи как живот­ните го разкъсват, че то, то - мъничкото детенце е пре­живяло онова, от което ние – възрастните и грешните, знаещите защо се умира - изпитваме непреборим ужас. Това вече се е случило, това вече е станало. И ето - за него сърцето ни се къса. За него питам, за това има ли успокоение, за това, че целият този ужас е бил прежи­вян?

Да, измъчените дечица ще бъдат, непременно ще бъдат в рая, при Господа! Можете ли обаче, вие - твър­до вярващите в това - да кажете спокойно, че предвид бъдещото блаженство на дечицата, вашето сърце е на­пълно спокойно, че то е примирено с моралния скандал, който с престорена хроникьорска безстрастност излага пред вас Иван Карамазов? Нима - питам аз - щом раят е обетован за дечицата, няма значение, че те преживяха - тук, на земята преживяха и съвсем наистина преживя­ха описаните ужасни страдания? Нима, щом раят е обе­тован, вашата съвест е примирена с факта, че онова, по­ради което дечицата ще бъдат утешавани в рая, все пак, се е случило?

-     Не това казваме - ще отвърнете вие - Разбира се, че има значение това, дето дечицата изстрадаха онзи ужас. Има дори огромно значение! Затова има Спасение, затова има потребност от Спасение (иначе кой и за какво ще бъде спасяван). Но, продължавате вие - ние вярваме в това Спасение; вярваме, че дечицата вече са спасени - за вярата това е сигурно. Въпрос на време е само техни­те душички да бъдат в рая и да се веселят в Господа. Въпрос на време е само, ако те не са наистина вече там - още сега, още днес, още в този миг. Ние вярваме в то­ва!

Но, значи - питам ви аз отново - вярата ви в това, че дечицата са възмездени ви примирява напълно с обс­тоятелството, че онова петгодишно момиченце бе изос­тавено и умря в ужас в зловонната дупка; че пеленачето бе заклано от ятагана на варварина, точно в момента, когато нищо неподозиращо протягаше ръчички към не­го и му се усмихваше? -    „Да - дечицата изстрадаха нещо ужасяващо, да - душичките им го преживяха, но ние сме спокойни, ние сме удовлетворени, ние сме радостни, за­щото те ще бъдат, дори вече са спасени и абсолютно, абсолютно блажени!" Това ли казвате? Но ако го казва­те, аз се обръщам към сърцата ви и недоумявам: как е възможно да се успокоите и да се усмихнете, как е въз­можно да махнете с ръка на това, което чуха ушите ви, само на основанието на това, че душиците на тези дечи­ца ще бъдат, или - ако това повече ви харесва - вече са блажени в рая? Моят въпрос не е празен и най-вече, с него изобщо не се подлага на съмнение райското въз­мездие. Той не пита как може да се радвате на рая, а пи­та - с това, което се е случило, което е било преживяно от дечицата преди рая, как можете да се примирите? Чуйте - с това, с това, казвам, което се е случило, как можете да се примирите? Защото то се е случило, нали - защото именно то е възмездено с блаженството на не­бесата. Или другояче: аз недоумявам ето за какво - въз­можно ли е вече да не ви боли, когато четете историите на Иван Карамазов, понеже раят, в който вярвате стига за да утеши мъката ви - мъката, че тези истории са факт, че те са имали място под слънцето? Съзерцавайки с вярата си детенцето там, в рая, как можете вие, поради това съзерцание да викате: „Благодаря ти, Господи! Ви­дях блаженството на измъчените дечица и това ми сти­га, вече няма за какво да страдам!" Още по-просто ка­зано: съзерцавайки детенцето в рая, вярвайки в непредставимата му радост там - напълно ли е наситено и удовлетворено сърцето ви, няма ли вече какво да иска то от Господа? Или продължавайки да кръвоточи от спо­мена, то стене: „Боже, по-добре да не се бе случвало онова, което преживя мъничкото създание. Защото то го преживя и с това никак, никак не мога да се примиря!"

Питайте майката, пред чиито очи кучетата разкъса­ха момченцето, в чиято памет се жигосаха отчаяните му викове за помощ, която видя как го боли, колко го е страх - питайте я - може ли тя да престане да иска тъкмо тази невъзможност: всичко това никога да не се бе случило? Може ли да престане да я иска, дори когато от цялото си душа вярва в сегашното блаженство на младенеца си? Питайте я - дори ако днес, по чудесна Божия милост и се даде да вижда с очите си как невъобразимо се радва там горе момченцето и, няма ли да продължи, пак, сърцето и да се къса, понеже помни, помни онзи ужac, за който Бог го възмезди и не и е все едно, че де­тето и го е преживяло.

 Може би вие, към които се обръщам с непримири­мостта си, ще се задълбочите в книгите със свидетелст­ва на свети мъже и Боговидци и ще ми кажете, че според техните искрени свидетелства, в рая дечицата дори не помнят онова, що са претърпели на земята. Вярваме - ще кажете вие - че в рая Господ отрива всяка проляна тук сълза и не просто от личицата на дечицата я отрива, go и от паметта им, от сърчицата им. Вярваме, че в рая всяка сълза се забравя съвършено, изличава се в морето от благодат, което не познава брегове и вече все едно, че никога и не е била проливана

- Така е, така е - охотно се съгласявам дори с това, което не ми е дадено да видя. Цялата ми воля го вярва, заедно с вас. За дечицата, там, в рая, случилото им се тук на земята, вече никак и никога не се е случило. Но аз все пак настоявам - нали си давате сметка, че мънички­те създания сетне, след като претърпяха мъките си тук, след като умряха в неописуем ужас и отчаяние - вече не помнят нищо. Това, че те вече не го помнят, не прави, обаче, случилото се неслучило се. И аз не мога да се ус­покоя за това, че е имало - имало е, макар и никой да не го помни вече, едно време от дълги, ужасно дълги за петгодишното момиченце часове, в които то е ридаело и се е удряло в гърдичките, в които то е изпитвало ужас, само ужас, нищо друго освен безизходен ужас. Дълги ча­сове, цели часове - не можете да го отречете - в които то не е знаело нито за рая, нито че това ще мине, а само за мама и татко, които са го оставили, и няма да дойдат, и няма да го спасят... Имало е - дори сетне да бъдат благодатно изтрити от всяка памет - такива часове. Вие можете ли да се примирите с тия часове? Вие можете ли да се примирите, че тях ги е имало? Раят сега, забравата сега, прави ли без значение това, че тях ги е имало? За­щото блаженството и забравата - колкото и да са пъл­ни, колкото и безпределни да са те, все пак, са настъпи­ли или ще настъпят след като стореното на дечицата е било сторено и те са го преживяли.

Питам: можете ли вие, ако също като мен, имате сърце и съвест, да ме осъдите, ако извикам - пред лице­то на самия рай: „Това, което виждам не ми стига, за да изпея „осанна". Не съм успокоен, не съм примирен с Божието домостроителство. Дори съзерцавайки това блаженство, чиято пълнота не мога да вместя - не съм удовлетворен! И не съм удовлетворен, защото тези де­чица преживяха своето мъчение - то бе допуснато, то се случи и именно с това, че то се случи и че те го прежи­вяха, аз не мога да се примиря. Искам нещо повече, ис­кам нещо друго - искам това да не се бе случило и само това - невъзможното - може да ме накара да се зарад­вам и да кажа: „Всемогъщ си Ти, Господи и всичко си устроил премъдро!"

В края на Твоите пътища, Господи, този ужас и от­чаяние на момиченцето, бе потопен в океан от светлина и в него той се изгуби напълно, той бе буквално отменен, но преди това - момиченцето все пак го преживя и с то­зи, невместим в сърцето ми, неотрицаем факт, аз не знам какво да правя, не знам къде ще го дена - и в рая, и във вечността, и навсякъде... Ако не ми бъде отнето сърцето в деня на общото раз-решение, аз все още не ще мога да се примиря с това. Раят няма да ме примири с него и аз - като Иван Карамазов - не искам да кажа, че то вече няма значение.

Кажете, можете ли вие, ако имате сърце, да ме осъ­дите за тази непримиримост - за непримиримостта с обстоятелството, че хилядократно възмезденото детско страдание, все пак, е имало място?

Аз ви питам още по-решително. Представете си, че при мен дойде проповедник, и, усмихвайки се снизходи­телно на моите страсти, ми каже: „Човече, ти днес, в този свят не можеш да се примириш с факта, че подобен ужас е бил преживян от невинното детенце; ти днес, в този свят не можеш да си представиш, че гледката на всеобщото възкресение и на рая би могла да те утеши. Но когато този свят премине, когато се открови Бог, в цялата Си праведност и Премъдрост, когато всичко жи­во и живяло прозре тайните и основанията на тази Пре­мъдрост, тогава и ти, както всички ще разбереш, че всичко е било за добро, че всичко, в края на краищата от века е било разрешено. Тогава дори майката ще прозре и ще се прегърне с мъчителя на детенцето си и ще възкликне: „Прав си Ти, Господи, защото се откриха Твоите пътища!" И тогава, едва тогава, ти ще видиш как е възможно да се примириш с всичко станало на земята. Не бъди сприхав, прочее, в желанието си за об­лекчение и разбиране. Преклони глава пред тайната, за­щото краят е не само обетование, но и тайна, която не ще се разкрие преди времето си. Днес и раят не те удов­летворява за всичко, защото ти не знаеш как Господ е приготвил да разреши раните. Почакай и вярвай, обаче, че това ще стане. Защото и в това е нашата вяра." Та аз казвам, че ако при мен дойде такъв проповедник и ми каже подобни думи, аз - както Иван Карамазов - сигур­но ще отвърна, че, макар и да не знам как ще се утеша тогава, още от сега заявавам, че не искам, именно не искам да се примиря по някакъв начин с това, че детен­цето е преживяло своята мъка в този свят. Не искам то­ва някога да загуби значение за мен - при никакви об­стоятелства. Щом никой, никога няма да отрече, че това се е случило, че детенцето го е преживяло - не искам да се примирявам с него, не искам да го забравям! И не защото не искам, не защото страшно, нетърпимо искам да се утеша за него, а защото знам, че не бива, нивга не бива и по никакъв начин не бива да има примирение с това - щом то, уви, не е лъжа, щом то, уви, е факт. Не бива този факт да се окаже „благо" от каквато и да било чудесна перспектива. Защото - пак повтарям - макар че сърцераздирателно не мога да остана при ужаса, че пре­живяното от дечицата е било преживяно, аз - давам си сметка - не мога да приема и това: подобно нещо да бъ­де някак си обезценено, да се окаже нещо „не тъй фа­тално", нещо „не тъй ужасно".

Та - питам ви - бихте ли могли - ако имате сърце - да ме осъдите за това мое несъгласие, да заявите, че не го разбирате?

Да, наистина, ако вярвам с вас (което и правя), в райското изцеление на измъчените дечица - аз съм уте­шен. Но не за това, не за това, за което вие искате да ме накарате да се утеша.

Когато слушам за рая, за радостта на детенцето там, затова, че в рая то нищо лошо вече не помни - аз съм утешен чрез вярата си в това, че измъчените дечица не бяха оставени завинаги в своите неизкупени гробчета. Аз се радвам, че Господ ги вдигна от смъртта им. Аз се радвам за това, аз съм утешен в това. Но и утешен в не­го, аз продължавам да не мога да се примиря със сама­та ужасна случка, с преживяното от дечицата страдание, което биде тъй пребогато възмездено. Ето с това, че момченцето преживя да го разкъсат кучетата, че то се случи с него и раят, в който, вярвам, че това момченце пребивава днес, не може да ме примири. За него и раят не може да ме успокои, не може да ме утеши.

Можете ли да кажете, че съм напълно неправ?

След като чух ужасяващите истории, за застреляно­то в ръцете на майка си детенце, за момчето, разкъсано от хрътките, аз разбира се искам, и с цялото си сърце искам възмедие - искам тези дечица да получат отново радост и блаженство (и непременно - заедно с техните майки, изстрадали всичко с тях). Но поради това искане - което заедно с вас вярвам, че ще бъде чуто и удовлет­ворено - аз не преставам и не мога да престана да ис­кам и друго: това, това, за което дечицата ще бъдат въз­мездени, никога да не се беше случвало.

Това мое желание, кой и как ще удовлетвори?

И тъй, вие ме успокоявате с възмездието за детските страдания в Царството Божие, а аз не мога да се успо­коя, че тези страдания са имали място в тоя свят. Вие ме призовавате да възпея „осанна" на Божия Промисъл, защото всичко лошо в този свят е възмездено - там в рая, който увенчава този Промисъл. А аз отказвам да пея „осанна", защото Промисълът е допуснал детските страдания да бъдат преживяни в Неговите пътища.

 Но помислете, ако дори райското възмездие не примирява сърцето с това, че злото е било сторено, че дечицата са били измъчени, че майките им са преживе­ли обезумяващата мъка, то биха ли могли да го прими­рят с това другите утешения, които могат да се извлекат от книгите на богословите?

Вярата - която, пак повтарям, аз охотно споделям с вас - вярата, че злодеите, измъчили невинните дечица, ще бъдат низвергнати в ада, че няма да бъдат простени никога - какво удовлетворява тази вяра? Тя удовлетво­рява само безпределния гняв в болката, но не и самата болка, че случилото се, се е случило. „Та за какво ми е - вика Иван Карамазов - адът за мъчителите", т. е. какво поправя адът в това, че дечицата са преживели мъките си? И в този случай се обърнете и попитайте майката - утешена ли е тя за случилото се с дечицата й, ако знае, че убийците им са в преизподнята? Та преизподнята не отменя оня сумрачен ден, в който детенцето й бе подго­нено и тичаше обезумяло от ужас, и очичките му търсеха мама, и тя с нищо, с нищо не можеше да му помогне... И зъбите на зверовете се забиваха в него, и късаха живата плът, нейната плът, плътта на нейната непоправима любов! Преизподнята за мъчителите е след оня ден, тя е поради оня ден, който не се отменя, не изчезва от обезу­мялата и памет. Тя, майката, би дала всичко - дори то­ва, мъчителите на детенцето и да биха били живи и здрави - само и само това страшно нещо да можеше да не се е случило. А и ние - ужасените читатели на исто­рията - утоляваме ли болката си от това, че сме убедени в ада за мъчителите? Утоляваме ли истинското си же­лание - това да не бе станало, това да го нямаше? Не после - тогава да го нямаше.

Или пък вярата - за която вече споменах - че в края на времената ще се открие такова прозрение за премъдрата промисленост на всичко случило се, че самите де­чица ще разберат защо са страдали и ще се зарадват, че са страдали, и дори ще благодарят Господу за неподо­зирано мъдрото Му допущение. Дечицата, казвам, не­винните жертви, ще прозрат в края - колкото и да не можем да си го представим днес - че дори оня безумен ужас, който са преживяли е бил претеглен и премерен във всемогъщата десница на Господа, че в нея той е бил дори „за благо"... Но, помислете, как, проумяли тогава това, ние ще можем да забравим обстоятелството, че в ония дни, преди края - когато момиченцето е било на пет години и е страдало в зловонната дупка - то нищо подобно не е могло да подозира, че е било изпълнено - в ония дни - единствено с ужас и безнадеждност, че те са били истински ужас и безнадеждност и са траяли ча­сове, сгъстявали са се, все повече и повече, до мига, в който сърчицето му се е пръснало? С обстоятелството, че в ония дни, това е било именно така - как ще се при­мирим? Него как ще забравим? А и ще поискаме ли - по съвест - да се съгласим, че то е било „за благо", след като знаем, че тогава, това „благо" се е преживявало от детенцето като такъв ужас, като такава безутешност, ка­то такова отчаяние, от което сърчицето му се е пръснало?

И тогава пак питам - за сетен път питам - не е ли правда, не е ли свещена правда моята непримиримост? Не е ли свещена правда тази моя неудовлетворена и вопиюща след всички утешения, потребност - онова, което детенцето преживя, да не беше допускано? Да не беше допускано - дори при положение, че за него е предвиде­но райско утешение след това, дори при положение, че е обещано откровение за истинския му смисъл след това. Но ако тази моя потребност е правда - питам - какво би могло нея да удовлетвори? Какво?

И вие, и аз знаем в сърцето си какво. Едно-един- ствено нещо - това, че дечицата преживяха своите стра­дания да не би било вярно. Ето, това би ме удовлетвори­ло, това би обърнало цялата ми мъка в радост. На онзи, най-паче бих благодарил, който би дошъл при мен и просто би ми казал: „Това, което чу, всъщност никога, никога не се е случило." Това е една кошмарна измис­лица. Момченцето е живо и здраво, момиченцето е оби­чано от родителите си и си играе и расте в своята стра­на.

Но ето - тази потребност никой не удовлетворява. А нейната неудовлетвореност не ми позволява просто да се радвам съзерцавайки рая, обетован в края на дните. Сърцето ми остава разкъсано и непримиримо за случи­лото се, остава протестиращо, че то се е случило, че е било допуснато, че с него, с него никога нищо вече не може да се направи. А разкъсаното, неизцеленото, про­тестиращото сърце нивга не ще каже „осанна" и „Прав си Ти, Господи, във всичките Си пътища."

- Но - чувам аз отново настоятелните ви гласове - ако наистина не може претърпяното от дечицата да ста­не непрегьрпяно - не бива ли да приемем и да се зарадваме поне на това чудесно, непосилно за света удовлет­ворение, което Бог е обещал за претърпените на земята страдания? Нима ще отхвърлим Спасението? Нима ще бъдем дотолкова неблагодарни да извикаме, че То не ни е достатъчно? Та нали в това се и състои Спасението, което е същината на нашата вяра - че невинните страда­ния са възмездени, че невинните душици, заедно с пра­ведните са при Бога - целта на всичко в тоя свят? Ние вярваме в спасението, а не в нестраданието на този свят, не в отсъствието на зло в този свят. Ако от Спасението сме недоволни и Него отхвърляме, какво ни остава? Пълната неутешимост. Защото този свят без него е зло и то пребиваващо, непоправимо зло. Не трябва ли по-скоро не да роптаем пред Спасителя, а да се радваме - да се радваме, още повече, че в Неговото Царство - както вече казахме - детенцето не само не помни мъката си, но дори придобива благодатната сила да възлюби своя мъчител? Така, между впрочем, онова мъничко създание, което безсърдечните му родители оставиха да умре в зловонна дупка, отново ще придобие своите „мама и татко". И изобщо - казвате вие - не разбираме какво искаш ти от Бога? Той е Спасител от страданията, а стра­данията се причиняват от нашите грехове. В това вярваме ние и затова възпяваме Богу слава.

                                                                                     

-      Вижте - отвръщам, - какво ми предлагате. Веднъж вие ме питате: „След като преживяното от дечицата не може да стане непреживяно, след като ужасната им смърт е факт, не трябва ли да се зарадваме и утешим с това, че тя няма да остане вечна, че те ще бъдат възвър­нати в радостта си и дори, в хилядократно по-голяма радост у Бога-Спасителя? Не трябва ли да се зарадваме с това, че има Спасител на света и че измъчените дечи­ца ще бъдат спасени?".

-     На това ваше питане аз отговарям: да, радвам се на това, да, приемам това, вярвам в това. Или - за да бъда напълно честен - с всичка сила искам да вярвам в това. Но по-нататък вие ме питате: „Ако вярваш в спа­сението на измъченото на земята детенце, ако вярваш, че след като то преживя тук ужасно страдание, Бог му дарува райско утешение и блаженство - не трябва ли ти да се почувстваш удовлетворен и успокоен напълно - възрадван и така възрадван и изпълнен с възторг, че да извикаш: „Осанна!", Всемогъщи си Ти, Господи, и в Твоята благост всяка мъка е унищожена, всичко ми е разкрито като премъдро промислено от Тебе, и аз ня­мам какво повече да искам от Теб? Остава ми само да Ти благодаря - за всичко, за всичко! Хвала на Тебе!"

     

-     Не - отвръщам, - дори да вярвам в Спасението, аз пак не ще мога да се почувствам така удовлетворен и успокоен, че нищо друго да не ми остане да искам, освен да благодаря от цялата си душа Богу. - Не съм съгласен - ще кажа - не съм съгласен, че в края на времената аз вече няма да има какво да искам от Господа; не съм съгласен, че, видял Неговата слава в тържеството й, аз ще бъда способен само да благодаря. Та аз и тогава ще Му поискам, непременно ще Му поискам, поне едно нещо - невъзможното - онова момченце никога да не бе разкъсвано от кучетата, онова момиченце никога да не бе плакало в отчаяние и безумна самота. Защото и лицезрейки просветлените ликове на двете дечица в блясъка на славата Божия, аз ще помня какво преживяха те тук, долу, ще помня, че сърчицето на малкото създание се пръсна от ужас и отчаяние, ще помня, че това се случи. И, уважаеми, аз все още ще искам това да не бе ставало и не ще бъда в състояние да благодаря за всичко, защото, ето - този спомен ще възпира моята благодарност.

 „Господи, ще кажа, виждам, че Ти спаси тези дечица; виждам, че те са тъй блаженни у Теб, че нищо на земята не би могло дори да вмести тяхната радост, камоли да им даде и капчица от нея. Но, Господи, същите тези дечица пострадаха тук, долу - те викаха дълги часове  в отчаяние и никой не им помогна в тия часове. Те умряха без ласка, без утеха, те обезумяха от мъка и сърчицата  им не издържаха тази мъка. Как да се примиря, Господи, че това се случи, как да забравя, че това се случи? И  днес не мога да го забравя, и днес не мога да се примиря с него!"

Ако би дошла пред Божия престол майката на разкъсаното през очите и детенце и би посмяла да отвори устата си пред Господа, какво би отговорила тя на Неговия въпрос: „Жено, като виждаш момченцето си тук, при Мен, искаш ли още нещо за него?"... Аз мисля, че отворила уста да благодари Господу, тя в този миг ще се спре, ще се замисли и ще рече разтреперана: „Госпо­ди, нищо повече не мога да искам, но и днес бих желала онова... с моето детенце... заради което Ти го спаси, да не се бе случвало никога!" Защото майката не би могла да се примири някога с това, че детето и преживя болка­та, не би могла да я забрави, това не би могло да стане за нея без значение. Тя би казала: „Благодаря ти, Боже, за рая, в който си спасил моето момченце! Но и днес, като го гледам, сърцето ми се къса, че то преживя онзи ужас пред очите ми. И за него, за него, Господи, сърцето ми во веки няма да се успокои!" А неуспокоеното, непримиреното сърце, не просто не е блажено, не просто страда - то иска.

Следва тук