сряда, 1 май 2013 г.

ДЕБАТ ВЪРХУ ТЕОДИЦЕЯТА III част- Калин Янакиев



Вижте към какво ни води Иван Карамазов. След не­говите потресаващи разкази ние не приемаме и не прие­маме по съвест всяка претенция, че Небесното Царство, в което светът ще бъде спасен и ще се раз-реши на края, е победа на Правдата, е все-примиряващ акорд, раз-кри- ване на Божията наредба като в последна сметка абсо­лютно удовлетворителна. Ние не можем да приемем то­ва, защото случилото се в света е тъй ужасно, че след като то изобщо се е случило, то буквално отсича въз­можността да се претендира за подобно нещо някога и от някого.

„Накрая, всичко ще бъде поправено, накрая всичко ще бъде утешено, накрая всичко изстрадано ще бъде възрадвано и забравено!" „Не, това не ме удовлетво­рява вече и аз не мога вече да искам просто това, за да въздам хвала на Господа, за „всичките Му пътища". Аз искам и онова, преди края да не се е случвало никога! Именно то ще бъде поправено и възмездено! „Но то все пак, се случи. С това, че се случи, че бе преживяно от дечицата, какво да правя? С него как да се примиря? Кой е всемогъщ да го отмени, да го направи нестанало?"

Но ще ми извикат тук някои кой изобщо те ка­ра да забравиш това и да се примириш с него? Кой те кара да престанеш да се бунтуваш, че то е било извър­шено? Кой те кара да спреш да искаш то да не се бе случвало никога? Ние те призоваваме да възхвалиш Бо­га и Неговото творение, а не онова, що грехът на човека направи от тоя свят. Ние те призоваваме да възхвалиш Божията Правда и милосърдие, които възмездиха детс­кото страдание, а не да се примириш със света, който накара детенцето да го преживее. В края на времената светът няма да бъде оправдан, понеже бил Божие творе­ние, а ще бъде възмезден, защото е и човешко дело. И доброто, и злото ще бъдат възмездени в него по спра­ведливост. Ти съзерцаваш райското блаженство, което Бог чрез Своя Син въздаде на измъченото детенце и Го питаш: „Но защо то преживя това, което преживя?" За­що питаш Бога за това, човече? Попитай варварина, по­питай злия господар, попитай родителите-уроди! Гле­дайки бедните душици, които Господ утеши и възрадва в рая, ти продължаваш да искаш те нивга да не бяха пре­търпели онова, що претърпяха? От кого го искаш? От Господа? А нима, Той, Всеблагият им причини това? Защо не го поискаш от света от света на греха, който уби дечицата? Ти викаш: „Защо ми е ад за мъчителите, какво може адът тук да поправи, след като те вече са измъчени!" Ти викаш: „Как може да ме утеши раят за всичко, след като и той не прави нестанал ужаса, с кой­то не мога да се примиря?" Но кому викаш това? Господу? Но нима Господу е нужен адът за мъчителите?
Нима Господ дори повече от теб не би искал дечицата изобщо да не бяха измъчвани и раят да не бе за тях въз­мездие за преживените страдания? Вярата не иска да възпееш „осанна" на всичко случило се в тоя свят. Напротив - вярата те учи, че не на света, а на Господа, Кой­то въпреки света спаси света, трябва да извикаш „осан­на"!

Този глас на възразяващите е толкова силен, че на­истина за дълго кара сърцето ми да замълчи в страх и трепет, а съвестта ми да се сепне в себе си. Но ето минутите текат, аз се вслушвам в себе си, вслушвам се и все още не намирам мир. Роптанието не е изгонено, в сърцето си не чувствам покой.

Да, казвам, Бог не би искал ад за мъчителите изобщо да има; Бог не би искал дечицата, които Той всещедро утешава в рая да са претърпели своите мъче­ния... Но все пак, дечицата претърпяха това, все пак, то­ва се случи. Наистина, светът го стори, но това, което стори светът няма да стане неслучило се никога. Това, що Бог не искаше то стана. И ето с него, с него тряб­ва нещо да се направи. Защото аз не мога да живея със знанието, че то се е случило на дечицата. Бог го възмез­ди, Бог дори го изтри от паметта на дечицата, но и Той направи това след като дечицата го преживяха. Защо – питам тогава защо Той го допусна? Вие ми казвате: въздай хвала Богу, че възмезди онези страшни часове на дечицата и осъди по правда светът, който ги причини. Но как мога да отдам хвала, истинска хвала за нещо, ко­ето не ме утешава напълно? Защото и райското блажен­ство, което е сетне, не ме утешава за това, че онези страдания бяха преживени. Да се утеша напълно, да се утеша за всичко, значи, да не им отдавам вече значение, а как да не отдавам значение, че онези часове протекоха, че в тях детенцето се биеше с юмруче в гърдите, че пла­чеше, че нямаше кой да му помогне, че в тях, в тях сър­чицето му се пръсна в отчаяние само, без мама и тат­ко. Това стана, въпреки че после детенцето отиде в рая. Та ето и вие сами казвате, че Бог не би искал то да бе страдало. Но то страда. Злото бе извършено и то не бе възспряно от никого. Въпреки че сега е рай, че сега е блаженство и безпаметство, то бе, а това, че бе, е нетър­пимо и е нетърпимо завинаги. Защо Бог допуска нетър­пимото и за Него Самия? И как ще Се примири Бог, че то се случи?

Аз казвам ако този свят е паднал дотам, че може да остави на едно петгодишно детенце да му се пръсне сърчицето от отчаяние, и ако Бог е пред-видил това и въпреки всичко, го е оставил да се случи, отреждайки за него райско възмездие, аз не мога да възпея „осанна". И не мога не защото не ме задоволява възмездието, а за­щото изобщо възмездието, възмездието по принцип не прави претърпяното от детенцето непретьрпяно. А именно за това, че то бе претърпяно, аз не мога да се утеша не мога, макар че непоносимо искам да се утеша.

Защо, Боже, остави детенцето да плаче и да се удря в гърдичките и да вика да вика без отклик мама и тат­ко, и те да не дойдат, и то да умре, да му се пръсне сър­чицето? Не Ти, не Ти, Боже, го затвори в онази дупка, и не Ти пръсна сърчицето му това беше светът, който го извърши. Но защо, Боже, Ти, Който си всемогъщ, оста­ви за Себе Си само възмездието, само рая, с който пос­ле, след онези часове утеши детенцето? Защо остави са­мо ада, с който после, след онова гнусно деяние, наказа мъчителите му? Как сега да се утеша, след като имаше часове, дълги часове, в които Теб, Всемогъщи, Те няма­ше? Как да Те нарека Бог-Всемогъщ, Всемъдър и Всеправеден само за това, с което дойде Ти после?

Как да нарека премъдро Твоето промишление да възмездиш, след като не мога да разбера и да се прими­ря с Твоето промишление да допуснеш? Защото нали Ти си Бог всемогъщ и всичко, всичко винаги е зависело от Тебе и от Тебе е било пред-видено? Как да се възрадвам напълно за възмездието, след като не мога нито да заб­равя, нито да понеса допуснатото? Защото нали Ти си Бог всевладичен и не само спасяваш, но и твориш и ус­тановяваш?

Ако ми кажете: Това трябваше да бъде допуснато да се случи с дечицата и затова Бог го допусна, а след това Го възмезди, аз ще ви отговоря без да се преструвам, че не мога да си представя основание, което да обяснява и да оправдава подобно допускане. Не мога, ако щете, да си представя спокойна Божията съвест (ако мога да се изразя така), дала на това детенце океан от блаженство поради състрадание, но след, след като бе допуснала миговете на неговата агония: допуснала по непонятно за мен „смотрение". И затова: ако вие речете „изпей „осанна" Богу за възмездието, което Той, понеже е всемилосърден, даде на измъчените дечица", аз ще отвър­на: „А защо Той допусна мъката на дечицата, за която им дава Своето възмездие? В качеството Си на какъв, Той, всемилосърдния във въздаянието, я допусна в Промишлението"? И додето вие не ми отговорите защо тя бе допусната (щом Бог е всемогъщ) и защо Бог мълча в ония часове на безумното детско отчаяние, аз няма да извикам „осанна" на Неговото възмездие. Защото не ще съм се примирил с мъката.

Ето какво ще кажа, но няма да обърна гръб и няма да си ида, защото на мен ми е нужно разбиране и утеше­ние, а не бунт. Защото аз, за разлика от Иван Карамазов, упорствам не защото не искам да вярвам, а защото ис­кам да мога да повярвам.

И не само не ще обърна гръб, но ще потърся още по-тънки и по-дълбокомислени защитници на вярата, защото и въпросите, до които сега достигнах, са от ес­тество по-високо и по-тайнствено.

Не ми ли свидетелствува питам аз самото поня­тие за „зло", че то е нещо без-условно недопустимо, без­условно нетърпимо, и значи, ако то бъде сторено при всички, всички условия ще бъде нетърпимо самото това, че то е било сторено. Ще бъде нетърпимо, че е сторено и ако злодеят бъде наказан. Ще бъде нетърпимо, че е сто­рено и ако то бъде най-искрено простено от самия пре­търпял го? Защото, помислете, нима това, че е сторено зло не е безконечно, без-конечно-значим факт? Може ли при някакви, каквито и да било, условия да изгуби зна­чение това, че малкото детенце бе изоставено да умре? Може ли казвам, да изгуби то значение, при условие, че онези, които изоставиха детето претърпят дори най- тежкото, безконечното наказание? Не твърдя защото самото това, че детето преживя онези страшни мигове е безвъзвратно и в този смисъл зло завинаги. И това съв­сем не е от някакъв страстен максимализъм на човеш­кия морал. Защото питам ви нима бихме имали пра­во, нима би било нещо морално добро, да се примирим, че е сторено зло, понеже, видите ли, престъпникът, кой­то го е сторил вече е наказан, вече го няма, изтребен е? От това кажете ми че престъпникът е наказан, нима престава да има значение, че на детенцето бе причинено непоносимото страдание? Не, подобно примирение с това самото, че се е случил онзи ужас, не би било и не може да бъде оправдано примирение. Удовлетворението на гнева по повод случилото се, не удовлетворява болката, че то се е случило. Несъмнено е казвам аз че тази нравствена болка може да се успокои при едно- единствено условие: ако страданието на детенцето не би било преживяно, ако би се оказало, че това ужасно съби­тие не е имало място под слънцето. Но... тъкмо това ус­ловие да се успокоим, тъкмо това условие да имаме право да се примирим, не съществува не съществува щом злото вече е сторено. Това означава, че стореното зло е вечно-непоправим факт, с който не е възможно примирение никога.

О, ако бихме могли да се успокоим за онези сълзи на детенцето в зловонната дупка! Ако би могло те да престанат вече да горят сърцето ни, при положение, че бъде изтребен живота на мъчителите!.Колко щяхме да сме силни и уверени в желанието си за мъст! Но не не е възможно и не бива да се успокоим за сълзиците на детенцето, понеже сме видели родителите-изверги в ада. Как да се успокоим? Нали детенцето бе измъчено от тия изверги, нали това не изчезва и не може „да се вземе на­зад" с наказанието на злодеите!

О, ако бихме могли да се успокоим за сълзите на детенцето, при положение, че го видим станало по чудо от гробчето си, усмихващо се и радващо се отново! Как бихме били спокойни и уверени във вярата си, че това ще стане! Но не и това не може и не бива да ни успо­кои за сълзиците на детенцето. Защото нали страшното се случи на това създанийце! Нали преди възкресението то се случи. И именно понеже то вече се случи, сърцето ни ридае и няма да се успокои никога.

Съсредоточете се и вижте още веднъж с какви думи ридае сърцето ви, изгаряйки от непоносимия то­вар, с който го смазват историите на Иван Карамазов? „Не мога да се примиря вика то Не мога да понеса нататък през годините самото това, че детенцето плака тогава, че то се удряше с юмручета в гърдите, че то ви­каше за мама и татко, а те не дойдоха, че то обезумява­ше дълги-дълги часове от отчаяние, че сърчицето му не издържа и се пръсна тогава!" Всъщност това най-непо­средствено и най-спонтанно вика сърцето и го вика все­ки път, в който си спомни, че това е било. Ще го вика и след края на света, при положение, че не бъде лишено от памет. Това казвам вика сърцето, а не: „не мога да се примиря с това, че престъпните родители на детето са ненаказани, че детенцето завинаги ще остане мъртво в гробчето си!" Защото сърцето на слушателя на Иван Карамазов би могло да е вярващо сърце което е на­пълно уверено и в сетното наказание за злодеите и в сетното възкресение и утешение на бедното момиченце. Но питам ви нима дори напълно увереното в тези Божии обещания човешко сърце не ридае? Ридае, раз­бира се, и едва ли някога, додето помни разказаното ще спре да ридае. Защо ридае то и за какво ридае? Защо не прекратяват плача му нито сетното наказание за злодеи­те, нито сетното възкресение на детенцето? Защото казвам аз не може да понесе, че тази ужасна история се е случила. Защото то иска не само наказанието и не само възкресението, а иска още и... това да не е така.

И ето, ето къде се корени дълбоко трагичния про­тест на уязвената душа на човека пред Бога Твореца и Промислителя. Не от отсъствието на възмездие е скан­дализирана тя. Тя вярва или, най-малкото, готова е с всички сили да вярва в конечното възмездие за всичко сторено и претърпяно. Но и вярвайки, тя е скандализи­рана от факта на детските страдания, скандализирана е от невместимото решение на Бога да допусне да се случи цялата тази страшна история. Тя е скандализирана от непосилното обстоятелство, че трябва „да преглътне" безусловната, неотменимата реалност на претърпяното от детенцето страдание, „да преглътне" факта на злото.

Да, то е възмездено. И всичко, всичко ужасно, което се е случило в света е възмездено. Ние чуваме тези уте­шения и им отдаваме сърцето си. Но пак питаме а за­що страданията са били претърпяни? И как поради възмездието да забравим, че те са били претърпяни?

Питам: защо бяха нужни тези хилядолетия мъка и безутешност, защо бяха нужни дори само тия часове, в които детенцето обезумя от ужас в затвора си? И ако те не бяха нужни (защото нима може злото да е нужно!), ако Бог не ги искаше (защото нима може Бог да иска злото) защо, все пак, Той ги допусна? Как да ги забра­вя аз в „новото небе и новата земя" (Откр. 21:1), как до­ри там да се примиря, че те бяха? И защо трябва да ги „заскобя" между големите скоби на началото и края? Нима имам право да се примиря с онова, що детенцето изстрада „в скобите", нима мога да ликвидирам ужаса му, гледайки го „от другата страна на „скобите"? Как да не бъда възмутен от претенцията то да бъде лишено от значение, поради това, видите ли, че за него било възда­дено? От претенцията, казвам, как да не бъда възмутен, от претенцията, а не от това, че е въздадено.

На него детското страдание е било въздадено? Хвала! Но то е било преживяно. Защо? И какво да пра­вим с това, че то вече е било преживяно, какво да пра­вим щом самата Истина ни учи, че това дето злото е било сторено има безконечно значение значение, което не може и не бива да се изличи? Какво да кажем – нима Правдата е безсилна да тържествува над неправдата, нима тя завинаги е загубила едно решаващо сражение, щом детенцето е било измъчено?

Нека попитам другояче. Нима би било добро; нима би било позволено дори от гледна точка на. чисто чо­вешкия морал да изчезне нашата,болка, че детенцето е преживяло, своето, страдание,- след като вярваме, че пос­ле то е възмездено и зарадвано в рая? Нима би било добро, нима би било позволено ако знам, че детенцето вече е в рая, от това да изчезне моята нужда, преживя­ното от него да не се бе случвало? Нали даже ако са­мото детенце е забравило в рая своето страдание, майка му не бива да го забрави. Нали даже ако майка му и всички, всички в този свят го забравят, Бог, Чиято па­мет е вечна, не би могъл и не би трябвало да го забрави? Защото това, че момченцето бе накарано да обезумее от ужас, да вика за помощ и да умре без помощ, нито тряб­ва да се забрави, нито изобщо би могло да престане да е непоносимо, докато нейде съществуват сърце и памет. Не би могло казвам и не трябва, защото самото това едно дете да преживее подобно нещо безусловно не бива да се случва. Чувате ли какво твърдя? Без-условно! А това значи, дори при условие, че сетпе страданието му ще бъде възмездено. Най-малкото Бог Бог, Който вечно съзерцава Своите създания и в рая, в който ще ги съзерцава, не би могъл да забрави и да се примири, че те сега щастливите някога, все пак, преживяха он­зи ужас. И най-малкото у Него Който е „вечно същес­твуващият" би могла да бъде успокоена тази мъка че нявга детенцето преживя ужасът да му се пръсне сърчи­цето.

Но ако тази мъка не би трябвало да може да се удовлетвори дори у Бога, ако тя вече никога не би могла да се разреши то как Бог Си е позволил да я допусне? Как Той е могъл да я създаде на Себе Си, как Си е по­зволил да остане безсилен с нея? Нима не е преценил добре риска, когато е създавал света, способен да из­върши подобно деяние? Или го е преценил, но е приел да рискува, а значи – да съжалява, че е приел случването на непоправимото? Но нито" едното, нито другото са неща, които можем да си помислим за Премъдрия и Всеблаг Господ ако вяраме, че Той е именно Господ!

 Вижте ще ви го представя и така: Когато след края а този грешен свят, на изверга бъде дадено по правда за наказание да осъзнае целият ужас на своето деяние, неговото сърце несъмнено ще се разкъса ще се разкъса много по-болезнено отколкото нашето сърце днес, когато четем историите на Иван Карамазов. И ето - питам ви когато това стане, ще може ли злодеят сам себе си да успокои с мисълта, че сега и за веки веков, онова момченце, чиято мъка той причини, пребивава в рая, че то вече не я помни, че за него тя сякаш и нивга не е била? Ще може ли питам аз злодеят, осъзнал какво зло е сторил, да викне към Господа: „Въпреки всичко, спокоен съм, Господи, защото причиненото от мен, сега е поправено и напълно поправено от Теб, Гос­поди!" Ще има ли право на това успокоение злодеят, до­ри ако с очите си вижда безметежната и вечна радост на жертвата си при Господа? Няма ли, дори при тази глед­ка, сърцето му да остане разкъсано и разкъсано за вечни времена, защото той причини онова страдание? Та нали именно това че нявга детето бе измъчено от него не ще даде на съвестта му възможност да се успокои? За­щото въпреки че преживяното нявга, е днес възмездено и изличено продължава и ще продължава да има значение, че то се случи. И затова именно, че то се слу­чи, злодеят вече никога не ще има право да се успокои.

Ще може ли, питам също погълнат от своето адс­ко наказание, злодеят в самото него да намери успокое­ние на съвестта си и да рече: „Сега съм спокоен за оно­ва, което сторих, защото понесох за него своето заслу­жено наказание!" Нима самата вечна неутешимост, че стореното от него е било сторено, не е неговото адско наказание?

И питам аз ако на злодея му се дава да осъзнае вечната, неизличима значимост на злото, което стори; ако в това съзнание за вечната значимост и вечната ужасност на стореното, се състои наказанието му ни­ма Бог, Който също съзнава тази вечна значимост и ужасност на стореното от Неговото творение, ще може да се успокои със Своето „възмездие"? То, случилото се, очевидно има вечно значение. А щом то има вечно значение за злодея, който в своя ад знае за възмездява­нето на злото, но това не го успокоява как за Него се успокоява Бог? Да, злодеят стори ужасното; да, злодеят накара сърчицето на петгодишното момиченце да се пръсне, но Бог, Който създаде човека, Който допусна той да се превърне в злодей, Който дори пред-видя, че той ще се превърне в злодей Той как се примири с то­ва, което пред-видя, че ще се случи? Как се примирява Бог отначало и завинаги с това, което се случи щом и на злодея е показал, че със самия факт на детското страдание не може да има примирение. И не може да има примирение дори след „поправянето" на злодеяние­то в рая? Нали Бог е показал на злодея ужаса на истинс­кото положение на нещата и с това именно го е наказал! А как Бог се е примирил с това положение, което и е пред-видял и е допуснал?

Следва тук

Няма коментари:

Публикуване на коментар