ДЕБАТ ВЪРХУ ТЕОДИЦЕЯТА IV част- Калин Янакиев

Всъщност ако сме пределно честни - целият скан­дал за съвестта идва от обстоятелството, че християни­нът сякаш оправдава Бога-Промислителя, - оправдава Го именно задето не Се е намесил да възпрепятства дет­ското страдание.

И наистина, всеки християнски богослов, имащ поз­нания в догматиката, ще потвърди, че ако би съществу­вала сила, която да не допуска хората в тоя свят да вършат зло, т. е. ако би съществувала сила, която при­нудително, отвън да ограничава свободата на човека, то тази сила не би действувала според правдата и, следова­телно, не би могла да бъде Божията сила. И ето какво се получава: не е Правда, не е добро, отнемането на свобо­дата на човека - дори ако човек я използува за зло. От друга страна, обаче, допущението да се върши зло на земята (макар че Бог не го желае) води до там, че ако то все пак бъде извършено, то вече и не може да се изличи с нищо. Не може да изгуби значение фактът, че злото е било извършено, каквото и възмездие да последва за жертвата на злото и за извършителя му. Невъзпрепятствувайки свише извършването на зло, Този, Който според Правдата е сътворил и промислил света, Сам, следова­телно, по Правда Се осъжда на неудовлетворимост. За­щото какво удовлетворение може да се получи за това, че едно детенце е претърпяло ужаса да бъде изоставено, да му се пръсне сърцето от отчаяние? Какво? Това ли, че мъчителят му ще бъде страшно наказан? Но - „защо ми е адът за мъчителите и какво адът може тук да по­прави, щом детето вече е било измъчено"? Или, че ще се даде безпределно, райско блаженство на измъчената душичка? Но и раят ще се даде след това, когато то вече ще е плакало, вече ще е обезумяло от мъка, вече ще е преживяло ужаса. А нали това, че всичко казано се е случило, е нещо завинаги нетърпимо, нещо с което ни­що не може да ни примири? Злото, което вече е сторено - остава сторено, завинаги. Невъзпрепятствайки го, до­пускайки го (макар че не го желае и безкрайно не го же­лае!) - Този, Който го е допуснал, нима може (Сам) да го забрави, да се примири, че то е било, да остане Бо­жествено спокоен? Съзерцавайки мъничкото Си създа­ние в Своя рай, би ли могъл Творецът и Промислителят да Се примири с това, което заплати създанието Му на земята, заплати поради даруваната от Него, от Него чо­вешка свобода? Та дори ние, грешните и слабосъвестли- вите не можем да се примирим с това - как тогава Бог се примирява, че го е допуснал?

- Странни и дори безсмислени са твоите разсъжде­ния - казват богословите. - Защото би ли било добро, би ли било премъдро, би ли било дори осмислено, ако Бог бе създал човека несвободен, т. е. принуден отвън да върши доброто? Та излез - казват ми те - за малко от вопъла на сърцето си и си спомни, че имаш и ум, в кой­то Бог също ти разкрива Себе Си. Не е ли очевидно про­чее, за твоя ум,- че несвободното, непроизволното, дви­женото отвън действие, просто не може да бъде добро? Не може, защото човекът не е отговорен за него, защото, щом то е принудено отвън, не тъкмо човекът го извър­шва. Или ти си дотолкова заслепен от неразумната си мъка по измъчените дечица, че си готов да сметнеш за нищо цялото добро, което единствено свободният човек би могъл да извърши? Да обявиш - казвам - тоя дар за неоправдан, само за да се застраховаш предварително от фаталното зло, което той, човекът, благодарение на този дар, уви, също би могъл да извърши. Но помисли поне за това, човече: създание, нямащо своя воля; съз­дание, нямащо свои действия би ли могло да стане дори отчасти блажено? Би ли могло без собствен живот и во­ля, без собствена лична и самопроизволна самост да обича Бога, да Го чувства, да Го познава? Та любовта е свободно, собствено чувство, чувство от своя воля.

Но да не стигаме чак до възможното висше блажен­ство, което предполага дара на свободата и самостоя­телността. Чувстват ли блаженството на съществуване­то си - дори само на съществуването си - камъните, ко­ито съществуват не от себе си? Чувстват ли изобщо съ­ществуването си нещата, които не от себе си и чрез себе си самите съществуват? Могат ли да бъдат те живи? Човекът, когото Бог с основание и от любов е създал свободен, определящ се към действие сам от себе си, може да постигне благото и блаженството на Бого-даде- ното си битие. Може това - ако свободно живее по Бо­жия закон. Може - макар че може също и да падне в ужаса на смъртта и страданието, ако обърне свободата си против този закон. Риск има, но без този риск, допус­нат от Бога в човека, не би имало дори собствено съ­ществувание. И ако ти си готов да се откажеш от това самостоятелно съществуване, за да не би то, като е пре­доставено само на себе си, да извърши нетърпимото по Божия закон зло, то, помисли поне за следното очевид­но следствие от безумното ти желание. Ще съществува ли тогава и защитаваният от теб, безкрайно ценен живот на измъченото детенце? Не искаш ли ти - смеейки да упрекваш Бога, че е дал на човека свобода, че е допуснал тя да се обръща дори към зло - да лишиш от живот на човек дори него, детето, превръщайки го в нямащ свой живот камък? Защото това желаеш, всъщност, ти, ис­кайки от Бога да не бе дарявал със свобода на действие човека, да не бе допускал човекът да върши онова, което сам върши.

- Да - отвръщам аз на богословите - да, признавам, че за да има изобщо човешки живот на земята, той трябва да бъде сътворен свободен, самопроизволен, са- мо-определящ се към Бога или към ада. Съгласен съм, че в това е същността на човека - единствен сътворен от Бога като такъв, който може да Го открие или да Го за­губи завинаги. Съгласен съм, че за да е сътворен изобщо човека, той трябва да е сътворен свободно самоопределящ се и свободно действуващ - т. е. именно такъв, че да може, уви, да извършва и неправда; да може, уви, да извършва и онова, което без-условно не бива да извърш­ва. Но - питам, съвсем наивно питам (ако сте способни да отговаряте и на такива въпроси) - ако не съществува друг начин да има личен живот на земята, друг - освен този страшно рискован начин, то не е ли Бог скован в Самата Си мощ, не е ли Бог също рискуващ да загуби срещу злото, да Се обремени непоправимо? Да, щом трябва да създаде човека свободен, Бог не бива да въз­препятства отвън дори самоопределянето на човека към зло. Но ако това е тъй, Бог-Творец не може да не поеме и отговорността за можещото да се извърши по Негово допущение зло. Защото - нали Той е рискувал, като е оставил възможността злото да бъде извършено?

Но, чуйте тогава - нали злото безусловно, разбирате ли, без-условно не бива да бъде извършвано. Защото - при какво условие после, бихме могли да се примирим и да се справим с него? При условие, че жертвата му бъде възмездена? Но как ще се примирим с това, че тя изобщо беше измъчена? Поне с това, че претърпяното беше претърпяно от детенцето и вече не може „да бъде взето назад", ние никога не ще можем да се примирим.

А това ще означава, че не ще можем да кажем: „в пос­ледна сметка, това творение бе „твърде добре" сътворе­но". Е, как тогава Бог ще го каже?

Вижте - колкото и противоречиво да звучи - аз не казвам, че човекът не е трябвало да бъде сътворен сво­боден. Напротив, аз приемам това и следователно, би трябвало да приема всички следствия, съдържащи се в това, което приемам. Аз мога да направя умозаключeнията, които ми показват необходимостта и оправдаността на това Божие решение. Аз мога да направя умозаключенията, които ми показват неговата неизбежност, за да съществува изобщо човека. Аз не казвам също, че щом надареният със свобода човек е извършил злото, не е трябвало или е било напразно жертвите на това зло да бъдат възмездени. Аз не казвам и това. Вярвам, че всичко това е сторено и виждам неговата необходимост. Но аз, все пак - може би защото имам сърце - не мога да се примиря, че в резултат на основателното и необхо­димо Божие допущение, петгодишното момиченце е преживяло ужаса да му се пръсне сърчицето от отчая­ние! Не мога да се примиря - от състрадание. Точно тъй както и злодеят, след като осъзнае какво е сторил няма да може да се примири - от ужас. Ако аз можех да се успокоя, съзерцавайки рая, който Господ е приготвил от създание мира, то и злодеят би трябвало да се успокои, съзерцавайки го. Но злодеят не може и не бива да се ус­покои, че детенцето преживя мъката си, не бива да се успокои, въпреки че тя е възмездена. Значи тази невъз­можност да се примириш е Правда, значи по Правдата, по Бога, няма примирение с факта, че детенцето някога пострада. Как тогава Бог допусна да сътвори човека - човека, поради който Сам Той не би могъл да се прими­ри за творението Си? И ето - умът ми се съгласява с допуснатото от Бога, разбира защо то е трябвало да се допусне, а сърцето ми не се примирява с това. И сърце­то ми е право - съгласете се - ако също имате сърце!

- Но - ще ми възразят за сетен път - единственият начин Бог да не бе дори допуснал да се случи подобен ужас е - човекът да не бе създаван свободен! Свободен, а значи, способен на самостоятелно действие - на доб­ро, и уви, на зло. Но в такъв случай човекът изобщо ня­маше да бъде, дечицата нямаше да имат дори шанс да бъдат.

- С всичките ви доводи се съгласявам. Признавам, че ако човекът не бе създаден свободен в действията си, това не би било нито премъдро, нито праведно. Призна­вам всичко това и, все пак, не можейки да противореча на това Божие установление (което е основателно) не мога също и да оправдая, да се примиря, че бе допусна­то дечицата да пострадат. Не мога да се примиря, че Бог остави да се вдигне ръката на варварина - не мога да се примиря, както самият варварин в ада няма да може да се примири с това, макар да вижда радостта на жертвата си в Господа, А нали неговата безутешност в ада е справедлива, нали даже - затова има ад, защото во веки и при никакви условия не може да има утеха, че злото е било факт. Как тогава аз да се примиря? Дори това, че виждам основанието за Божието допущение не ме примирява със случилото се. Разбирам, че си проти­вореча сам и доколкото се съгласявам, че сътворението на човека свободен е основателно, трябва да се съглася и с основателността на допущението злото да може да се извърши от човека. Но - и виждайки, че си противо­реча, пак не мога да се примиря - не мога да се прими­ря, че бе допуснато това, което се случи. Не мога да се примиря, че ръката на злодея не бе задържана свише. Защото щом дори раят, дори хармонията не могат да ни примирят с факта, че ужасното бе - то ръката на злодея трябваше да бъде задържана - дори свише, дори от Бо­жествената принуда.

Какво да правя при това положение - питам пак - какво да правя?

Нищо друго освен пак и пак, и пак да размисля за Премъдростта и Правдата, по които Бог е сътворил чо­века именно тъй, както го е сътворил. Ще размисля.

- Ето - казват ми богословите - размисли малко по-дълбоко за целта, в името на която Бог е създал чо­века свободен. Защото Той не е постъпил тъй просто на игра, или от безцелно всемогъщество. Неговата цел, чо­вече, оправдава решението Му.

Оправдава го защото - бидейки Сам преизобилствуваща, всещедра Любов, Бог - в тайниците на тази Любов е възжелал да излее благото на Своето Същество извън Себе Си - да създаде от нищо едно друго битие редом със Себе Си. Това Той е направил именно от Лю­бов, направил го е за да дарува Своето благо на творе­нието Си, за да не остави това благо в Себе Си. И ето - Той е създал света, създал го е за да го приобщи, за да го привлече - чрез неговия център, човека - към Себе Си, към великото благо на Своето Същество.

Но за да се изпълни в съвършенство това Негово желание, Бог е трябвало да създаде човека свободен, т. е. способен от самия себе си да се обърне към Бога, да Го възлюби - да Го познае и да Го възжелае в акт на лична любов. И в тази любов да придобие благото на Богообщението. С други думи, Бог - в Своята щедрост и благородство, е пожелал да създаде в лицето на човека не вещ, която се привлича към Него по силата на обек­тивната зависимост и закон, без да познава онова към което се привлича. Бог е пожелал да създаде син - свободен, независим приятел, който сам, от свое сърце, по свое желание, по своя воля да обикне Бога и Неговата блага Истина.

Възжелавайки да създаде човека по този съвършен начин, Бог не е можел да го създаде другояче освен сво­боден. Та нали Той е възжелал от човека не подчинение, не зависимост и сляпо покорство, а любов, т. е. нещо не­принудено, нещо съкровено - лично.

Разбира се, пожелавайки да придобие в лицето на човека син, Бог не го е пожелал, защото Сам е имал нужда от любовта на човека. Напротив, Той е пожелал това защото е искал благото на създанието си - благото със свое сърце и воля то да познае Възлюбления Си, да познае истината и блаженството в Него.

Но виж - благовъзжелавайки човека именно такъв, Бог - както малко дръзко се изразяват - не е можел - да не об-върже Себе Си Сам, доброволно. Бог не е можел да не задължи Себе Си - веднъж и завинаги - да зачита свободата на създанието Си, да остави човека сам, доб­роволно, по своя воля да определи съществото си. Нали само тъй е можело да се изпълни желанието Му за чове­ка, нали само тъй е можел да му даде благото на позна­нието и личното участие в божествения живот. Защото принуденото отношение не е любов, не е синовно, прия­телско отношение. Ето защо Бог Се е задължил пред Себе Си - и отговорно, сериозно, дори трагично Се е задължил - да остави човека да определи отношението си към Него и да не принуждава или възпрепятства не­говия избор. По този начин Бог наистина е поел риск - риск да придобие в лицето на човека не син и приятел, а отстъпник.

В този смисъл актът на сътворяването на човека е и трагичен акт на Бога; акт, в който Бог по някакъв начин се отдава на дадения от Него свободен избор на човека, отдава се на възможността да претърпи разочарование от човека - както, впрочем, става с всеки, който желае да бъде свободно следван и обичан. В този смисъл - за­вършват речта си богословите - ти си прав - сътворе­нието на човека е в самото си основание акт на жертвена Божествена любов. Акт, в който е и трагичния корен на Божественото дълготърпение - на дълготърпението към ужасите, които човек извършва в света. Акт, в който е корена на предвечното решение Бог Сам да поеме върху Си делата на Своето творение - да ги изкупи и да ги възмезди по Своята Правда. Виж, следователно, защо Бог е създал човека свободен и защо Той търпи свобо­дата му, дори когато е обърната към грях и престъпле­ние.

- Това разсъждение е дълбоко и възвишено, то из­пълва сърцето ми със страхопочтителен възторг и прек­лонение. Но, все пак, прекланяйки се пред неговата въз­вишеност, аз пак питам: Ако това преблагородно жела­ние на Божията Любов да сътвори човеците в достойнс­твото на Свои синове и приятели, е било свързано от самото начало с такъв риск - с риск човекът да се обърне против истината и да извърши на земята прес­тъпления - престъпления които Сам Бог, по силата на Своето решение, не ще може да възпрепятства - ако, казвам, това желание е било свързано с такъв риск, то струвало ли си е той да се поема? Дори ако този риск е обещавал безкрайно благо, нали пак той е можел да до­веде и е довел до това, от което сега се къса сърцето ми - до това, едно невинно детенце вече да е преживяло ужаса да му се пръсне сърчицето от отчаяние?

Вижте - като слушам вашите съображения с ума си, като ги слушам без да си представям детенцето, което се бие с юмручета в гърдите и се моли на „боженцето" - приемам ги и даже се възхищавам от благородството и щедростта на Създателя. Но колчем си представя как се вдига, невъзпрепятствана, ръката на варварина към де­тенцето, което му се усмихва; колчем си представя генералът-изверг, който насъсква кучетата си срещу обезу­мялото от ужас момченце; колчем си дам сметка, че и това е Твоят дар на свободата, че поради него Ти Си из­търпял безмълвен това да бъде сторено - мълчал Си от затворените висини на сивото небе, мълчал Си когато полудялата от ужас майка Ти сее молела - извиквам без повече да мисля в сърцето си: „Та за какво ни е изобщо този дар, за какво ни е тази дяволска свобода, щом тя, същата, е извършила и ето това? Не струва тази свобо­да, не струва тя една-единствена сълзица - дори на оно­ва дете, което се е удряло с юмруче в гърдите и се е мо­лело на „боженцето", затворено в зловонната си дупка!"

Така е. Затова искрено и без да се крия, ще изповя­дам пред утешителите си своето объркване. „Ако - ще река - погледна към Божието определение човека да бъ­де сътворен свободен, от перспективата на неговата цел

-      а именно: да познае човек Бога и да стане причастен чрез любовта си към Неговото все-благо битие - съгла­сявам се с това определение. Но - ако погледна на съ­щото Божие определение за човека, от перспективата на онова, което можеше да произлезе, предвидено бе, че ще произлезе и действително произлезе от него - сиреч онова, което преживяха невинните дечица - аз вече не мога да призная Божието определение нито за оправда­но, нито за премъдро. Не аз - съвестта ми в мен проти­воречи на самата себе си. И аз не се гордея с това, а просто в недоумение го признавам. Признавам го и ви­кам: „Ти, Ти Си допуснал това да се случи, Господи! Човекът го е сторил, но Ти Си го допуснал като си му оставил свободата невъзпрепятствано да се определя към добро или към зло. Ти, Боже, Си предвидил и отна­чало още Си предвидил възмездие и безгранична радост за измъченото детенце и ще му я дадеш в Своето Царст­во. Но детенцето преживя онзи ужас, но то се удря с юмручета в гърдичките и усети, усети как сърчицето му се пръска от отчаяние. Ти и това Си предвидил, давайки свободата на човеците, на всички човеци и на извергите също. И предвиждайки го, макар да не Си го желал, Си го допуснал. С това как да се примиря? Как да го обос­нова с необходимостта, човек да бъде създаден свобо­ден, как да го оправдая с целта да дадеш на човека бла­гото да Те възлюби от самия себе си? Как да кажа прос­то: „Човекът сам си е виновен. Господ никога не е искал това да се случи и е открил на човека волята Си в сър­цето му." Да, виновен е човекът, но нали от Теб зависе­ше да не го създаваш способен да се провини с такава вина! Нали предзнаейки, че той ще извърши това, от Теб зависеше да не го създаваш. И после - макар че човекът сам си е виновен, какво ме успокоява това сега? Аз се питам не какво да правим с него, с мъчителя, а с детен­цето. Ако наистина е било благородно и необходимо да се остави човекът сам да се определи към добро или към зло, ако е било премъдро да му дадеш той сам да понесе отговорността си - то нима е било премъдро и благородно от неговото самоопределение, детенцето - невинното детенце да изстрада целия онзи ужас? Нима за това, че детенцето може да пострада не Си помислил, когато Си поел страшния риск с Твоето създание? Ти или не Си помислил за подобна възможност, или не Си я счел за пo-недопустима, отколкото да Се лишиш от венеца на Своето творчество. Не си я счел - щом детен­цето е страдало, щом то - както достоверно знаем - се е било в гърдичките в зловонната си дупка и бавно-бавно, ужасно бавно е обезумявало от ужас. И Ти Си предвидил да претърпиш това, да не го възпрепятстваш? С това, Господи, как да се примиря? Не мога да се примиря!

И ето затова отново продължавам да питам: Нима Божието бездействие пред злото, което е противно на волята Му, е оправдано?

Да, това бездействие е решено още със самото надаряване на човека със свобода. То се съдържа в дара на свободата. Защото дарявайки на човека свободата, с цел да го направи Свой син по благодат, Бог е поел риска същия този човек да може да стори и зло - да стори всякакво, дори и най-ужасяващо зло. И Бог да не го спре отвън. Но оправдано ли се поема риска, когато в резул­тат на този риск едно детенце ще преживее нещо нев- местимо-ужасно? Не губи ли цена възможното (пък било то и най-висше) благо, което може да се реализира чрез Божия дар на свободата, не губи ли то цена пред въз­можния ужас, който също може да се реализира чрез него?

Следва тук