ДЕБАТ ВЪРХУ ТЕОДИЦЕЯТА (Епилог) - Калин Янакиев

И тъй, кого съдиш ти затова, че е допуснал детската сълза и че с нищо вече не може да ни утеши за нея? То­зи, Който ти е открил Правдата за нейната недопусти­мост и неизтриваемост? Не грешиш ли именно тук, чо­вече?

Помисли: на всички възможни „оправдания" за до­пустимостта на детските страдания и на всички „утеше­ния" по повод на това, че те са се случили в света, твоя­та съвест се противопостави и не пожела да ги приеме. Гласът на твоята съвест твърдеше, че тези страдания без-условно не е трябвало да се допускат и не се прими­ряваше при никакви условия със самото това че те са били претърпяни от дечицата. Но съвестта ти твърдеше всичко това без да се смущава и усъмнява, защото ней пред очи стоеше Правдата - Правдата - казвам, - която не и позволяваше да се примири със самия факт на дет­ските страдания. Но, драги - тази Правда не съвестта ти създаде. По-скоро тя бе открита на съвестта ти - и за нейно удивление бе открита. Защото ако помислиш про­сто с ума си - какво е детенцето, че да е тъй безценно пред Господа?

Пак повтарям, човече - в съвестта ти, след дълга борба с „утешенията" и „доводите", бе открито нещо важно и несъмнено, сърдечно-несъмнено: безусловно никакво основание и безусловно никакво утешение не могат да оправдаят и не могат да примирят със случи­лото се на дечицата. Правда би било единствено това - детската душица никога, в нито един момент, да не се оставя в ръцете на мъчители. Онзи, който би позволил или не би се възпротивил на страданието и - дори за да осъществи най-важното благо, дори при положение, че е предвидил най-щедрото възмездие - не би могъл да бъ­де оправдан: никога и при никакви обстоятелства.

Човече, пак те питам: кой ти откри това? Правдата ти го откри, Правдата, съзерцавайки която ти осъди всички „основания", с които искаха да оправдаят и да обяснят случилото се. И тъй, какво искаш, човече? Искаш Сам Бог - Творецът и Промислителят на този свят, да Се оправдае пред Правдата Си?

Е, да, аз ти казвам: ти си прав, човече. Аз не споря с гласа на твоята съвест. Но аз не съм съгласен с адреса на нейните претенции. Защото какво искаш ти? Ти ис­каш Бог, Чиято Правда слушаш в съвестта си, да Се оп­равдае.. пред самата Си Правда, пред Правдата, която е Самият Той. Той е - защото нали ти сам, по съвест, ще признаеш, че нищо друго не заслужава да се именува Бог и не е Бог, освен източника на абсолютната Правда.

Е, защо тогава - признавайки това, ти продължаваш да изхождаш от своите мъдрувалия за Бога, съдиш ги със съда на Правдата Божия и тях - своите собствени мъдрувания, наричаш Бог? Не разбираш ли, че щом твоите съображения за Божието домостроителство не успяват да се оправдаят пред откритата в съвестта ти

Правда, то това непременно значи, че те не са собстве­ните пътища на Божието домостроителство? Ето, в то­ва, човече, е грешката ти, а не в твоята непримиримост със случилото се. Защото не Бог има нужда да се о-правда-ва пред някого. Напротив: твоите мисли и представи за Бога, трябва да се о-правда-ят пред Неговата Правда, за да бъдат мисли и представи за Бога. Та, ето - ако бе изхождал твърдо и неотстъпно от догмата, че „Бог е Правдата и нищо, което противоречи на Правдата не е нито Бог, нито Божие" - ти нямаше да сгрешиш никога. Това правило философите биха нарекли методологическа аксиома за богословието.

-       Но нима аз не изхождах също от догмата? - ще речеш - нима не е основен и непререкаем догмат на вя­рата, че Бог е „Творец на всичко видимо и невидимо", че е сътворил човека свободен, т. е. длъжен сам да избе­ре пътя на богопослушанието или да падне в бездната на богопротивното зло? Нима не е също догмат на вярата, че във връзка с този дар на свободата, Бог не управлява отвън и насилствено човека, а го учи, увещава го и го съди в душата му, като го възмездява единствено според делата, извършвани от собственото му сърце и от собс­твените му ръце? Нима не е накрай и догмат на вярата и несъмнена, очевидна истина, че човекът не избра онова, за което бе призван, че падна в злото, че всекидневно и всекичасно извършва ужасни престъпления, едни от ко­ито са и разказаните от Иван Карамазов злодеяния, сто­рени на невинните дечица? И ето, изхождайки от всички тези догмати и очевидности аз, който съм се срещнал лице в лице с ужаса на Иван Карамазовите истории ви­кам: „Не мога да се съглася с това Божие определение за човека, не мога, защото от него произлязоха ужаси, с които во веки не ще се примиря! Защо Бог заложи ду­шицата на невинното дете, защо я остави залог на рис­кованата свобода на човека? Защо не помисли за нея?" Не е ли неизбежно това мое заключение, изхождащо от разглеждането на догматите?

-     Пак ти повтарям: дръж в съзнанието си непререкаемото за вярата. Само Правдата е у Бога и ако има Бог - Той е Правдата, цялата Правда, ненакърнената Правда.

-     И все пак - казваш - нима не Бог, създавайки чо­века свободен, допусна той да извърши злото? Нима все пак Той не допусна то да бъде сторено на онези невинни дечица? И нима стореното е оправдаемо с нещо, нима нещо може вече да ни примири с него?

-     Добре, ще ти отговоря подробно, но ти внимавай и следи всяка дума. Да, Бог създаде човека свободен - това е истина на вярата. Ти сам се увери, че това е нап­равено с велика цел и че противното би било съвсем не­достойно за Създателя. Ти сам се увери, че е благо, дето Бог дава на човеците живот - съзнателен, свой, собствен живот. Самата ти ревност към живота на дечицата - на всички дечица, дори онези от тях, които впоследствие ще станат злодеи, те увери в това. И да -наистина - да­вайки собствен живот на човеците, - Бог, със самото то­ва, им остави способността да извършат зло (макар и Сам да не го желаеше). Това също е неотрицаемо, това също е истина на вярата. И не просто защото е логичес­ки изводимо от догмата за сътворяването на човека сво­боден, но и защото би било неправда да отричаме въз­можността и наличието на злото в света.

Но кой ти каза, че допускайки злодея да извърши злото, Бог допусна с това жертвата на злодея - невинно­то детенце, да търпи страдание и смърт? Кой, питам, ти каза, че Бог го остави да се мъчи, да страда, да умре? Ако се замислиш, ще видиш, че това ти казваш само, понеже то е очевидно за твоя ум. Защото наистина изг­лежда очевидно, че щом Бог, във всички онези случаи, не възпря мъчителите - не порази на място генерала- садист, не вцепени ръката на варварика-убиец, не отво­ри сърцата на майката и бащата-изверги - то значи, Той остана безучастен към претърпяваното от жертвите. Но пак казвам - това е очевидно за твоя земен ум, както впрочем би било очевидно и за очите ти, ако сам би присъствал на някоя от онези страшни истории.

-     Така е, затова и недоумявам - казваш.

-     А аз пък ти казвам: ако вярваше непререкаемо и чисто, ако наистина вярваше, ти не щеше да недоумя­ваш, а щеше да се вслушаш и щеше да чуеш. Какво ли?

Щеше да чуеш как Бог от самото начало Се е „оправдал" за всичките Свои дела. Щеше да чуеш какво е пред-видил Той, та да „отсече" от корен възможността - поради злото на човеците да произлезе нещо, за което ти би обвинил Бога, за което би останал непримирен с Бога во веки. И понеже би било наистина вечно неоправдаемо, от евентуалното злодеяние на човека, да пос­трада дори едно-единствено невинно същество - то Бог искони от самото начало е отредил Своя Собствен Син за Жертва. Отредил е Него да пожертвува, ако човекът - създаден свободен - се реши на злото, ако извърши зло­то, което Бог по Правда не допусна да бъде претърпяно от в нищо неповинните дечица. Но помисли какво ще рече „от начало" е отредил Сина Си за Жертва?

Понеже човекът именно това е направил - отклонил се е от своето призвание, извършил е злото, то всичко, всичко сторено от човек на дечицата, на невинните – от века, „от начало" Нему, на Отреденият за Жертва, на Сина Божий е сторено.

Да, да - не тям - защото би било неизвинимо ако това дори се допусне от все-пред-виждащия Бог на Правдата - а Нему, на Сина Божий в плът е сторено. Той - Бог, в Лицето на Отца, Който е изпратил Сина и в Лицето на Сина, Който е бил изпратен от Отца - добро­волно е приел това да бъде тъй. Именно за да не се на­кърни Правдата, „за да се изпълни всяка Правда" (Вж. Мат. 3:15). За да не може, казвам, недопустимото да бъ­де допуснато и пред-виденото от Бога злодеяние бъде претърпяно от неповинните, вместо тях, в тяхно лице - то се претърпява - от Него Самия. Защото - повтарям - както самата Правда ти откри в съвестта - неизвинимо би било допускането невинни създания да преживеят страдания от люде, които всепредвиждащия Бог е нада­рил със свободна воля. Ето защо - за да си остане оп­равдано (каквото и е) даряването на човека със свобода и за да не се превърне от друга страна в неоправдаемо творението, то всичкото зло, което е било сторено от хо­рата, от създание мира, не някому другиму е било сто­рено, а само на Божия Син. Ето защо - както ти казаха богословите - в деня на Страшния Съд, детенцето ще може да прости на мъчителя си. Ще може, защото всъщност (както вярваме) не то, не то е било измъчено. Ето защо, казвам, доколкото всъщност Синът Божий е претърпял мъчението на дечицата и доброволно го е преживял - Той единствен би могъл и би имал право да го прости на мъчителите, ако те Нему Едничкия се покаят.

-     Това е съвсем, съвсем невместимо - ще кажеш - И нима това е твоето утешение? Та ти всъщност ми каз­ваш нещо безумно. Казваш ми, че измъченото детенце - онова, което с очите си са видели да бъде посичано от варварина, онова, което майка му с очите си е видяла да разкъсват кучетата на господаря - не е било измъчено?! Ти ми казваш ни повече, ни по-малко, че онова моми­ченце, което се биеше с юмруче в гърдичките, чиито сълзи се проляха в зловонната дупка, чието сърчице се пръсна от мъка - не е преживяло всичко това?! Не е преживяло - макар че именно то бе затворено там и не­говите родители го изоставиха, макар че неговите вопли те не чуха и то, то - петгодишното бе погребано? Та не казваш ли ти всъщност, че никога, никой човек не е из­мъчвал в този свят дори едно детенце? Не казваш ли , че понеже, случилото се, всъщност въобще не се е случило (както изискваше и сърцето ми), то ние можем да прие­мем Божието определение за този свят и да се прими­рим с всичко! Как, как да вместя това? То е наистина твърде невместимо за „евклидовския" ми ум!

-      Не те уча как да го вместиш и не ти казвам, че можеш да го вместиш - защото то наистина не може да се вмести. Затова е и Божие дело - дело, което не е по силите на човека и дори - не е по силите на представите на човека. Но, все пак, обръщам ти внимание да бъдеш по-внимателен и по-малко прибързан в заключенията. Защото съвсем не съм казал, че случилото се с дечицата не се е случило. Напротив, казах, че в лицето на дечица­та, онова ужасно страдание е било преживяно - прежи­вяно от Сина Божий. А това ще рече, че то се е случило - тайнствено се е случило, обаче, между човека и Бога. И не съм казал, че детенцето не бе посечено, че не бе разкъсано от кучетата, че не проля сълзи, че сърчицето му не се пръсна. Но аз казвам друго. Казвам, че животът на това детенце, животът на всички дечица, за които ти се съкрушаваш, бе искони живот Христов и Христос искони прие доброволно живота им, за да го изстрада - него, животът на дечицата да изстрада и напълно, док­рай да го изстрада. А ако ме попиташ как тъй го прие от тях и аз ще те попитам: а как Бог - свръх всяка именуема същност Съществуващият, прие да стане човек и как биде човек за всички, всички нас? И както това е нео­бяснимо, но достоверно, тъй и онова е невместимо, но достоверно, ако твърдиш, че си вярващ. Защото нали от вярата диреше отговор, а не от своя ум и нали за вярата се съкрушаваше, а не за своите сили да разрешиш не­разрешимото. Ако продължиш да недоумяваш и се про­викнеш: „Но как тъй прие и животът на пеленачето, по­сечено в скута на майка му, след като това детенце може би дори не бе кръстено" - ще ти забраня да законничествуваш и ще ти отговоря, че детенцето в сълзите и кръв­та си се кръсти, защото Господ ги прие в мига, в който се проляха и ги изстрада - Той ги изстрада в детенцето. И тук ще те попитам: а чий бе все още този невинен жи­вот, който - както казваш - не бил кръстен? Чий бе този живот, с който мъничкото създание не бе успяло да сто­ри нищо свое (и значи - нищо грешно)? Чий бе ако не, създание Божие? Но значи - на Божието творение, кое­то все още бе напълно Божие, бе сторено онова, що престъпниците сториха на живота му.

Не можеш да вместиш това? Не можеш да го имаш с ума си? Аз ти казвам: нищо друго не можеш да имаш тук, човече, освен вяра. А ако слушаш с вяра - за което те и призовах - ще чуеш, че това - невместимото - кое­то ти рекох, и за което роптаеш, че било нечувано, не аз го съчиних като някаква вълшебна приказка, а Сам Гос­под, Сам Господ го е рекъл! Защото нима не Той е ре­къл: „Всичко, което сте сторили на едного от тия Мои най малки братя, Мене сте го сторили" (Мат. 10:42). Вярваш ли ти в това или не? Ако вярваш - защо все още се бунтуваш, че не можеш да го вместиш? Ако ли пък непременно имаш нужда да вместиш невместимото Бо­жие смотрение - как казваш, че вярваш?

И тъй, унищожава ли се свободата на човека, уни­щожава ли се способността му да върши дори зло, съ­държаща се рисковано в самия дар на свободата? Съв­сем не. „Всичко, което сте сторили - казва Господ, об­ръщайки се към нас - Мене сте го сторили." Бог е оста­нал верен на дара Си - не го е отнел, не е унищожил свободата, дори когато човекът я е използвал за зло. Вие - казва Господ - вие, човеците сте го сторили. Защото Господ иска човеците от себе си да действуват, от себе си да се обърнат към Истината и благото и иска това безконечно, иска го и когато човеците Му изневеряват

Допусната ли е, от друга страна, неправдата, неоправдаемото: да бъде оставено в мъката му едно в нищо неповинно същество - едно същество, което не е изби­рало този свят и не е знаело за Божията воля да предос­тави на човека свобода, въпреки всички рискове? Съв­сем не. „Всичко, всичко - казва Господ, - което сте сто­рили на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили." Мене, в тяхно лице. Мене - и никому дру­гиму.

Допуснато ли е, от трета страна, оневиняването на злодея, който е посегнал на дечицата, допуснато ли е онова, що ти се вижда най-мъчно да приемеш и да вместиш - случилото се да се обяви за призрачно, за всъщност неслучило се? Съвсем не. „Всичко, което сте сторили на тия Мои най-малки братя - казва Господ - тям, което сте сторили - Мен сте го сторили." Помисли, следователно, какво би било, ако злодеят изведнъж, насред злодеянието, повярва, ако внезапно му се открие истината, която, тъй или иначе, ще му се открие на Страшния Съд. Помисли - защото все още те чувам как роптаеш: „Ако - казваш - дечицата, за които говори Иван Карамазов, не са били измъчени, по казания от теб невместим начин, то, значи, няма и злодеи, няма детеубийци и... да се прегърнем с варварина, с изверга!" Не роптай, прочее, защото, казвам ти, ако злодеят можеше да прозре, измъчвайки дечицата, Кой е приел техните сълзи, той би трябвало да обезумее от ужас. Защото ни­ма не Самия Бог, той е наранил и умъртвил в лицето на Неговите създания? А какво по-велико зло от това, чо­вече? Та него и самият сатана не може да стори. И как ти казваш, че стореното не е сторено. Та нали Богу е сторено!

И още нещо, в самия край, помисли и виж - виж колко то е невместимо. Виж как то е всъщност най-невместимото от всичко, а същевременно - то е основния камък, то е същността на нашата вяра, и ако него вяр­ваш, нищо друго във вярата вече не ще ти се струва невместимо.

Правдата - казахме - ни откри, че човешката лич­ност - ето това детенце, което не е нито забележително, нито значимо за световната история, което дори още не е добродетелно - има без-конечна ценност. Никакво ос­нование, никакво съображение, никаква възвишена цел, не може да оправдае дори допускането това детенце да бъде принесено в жертва. Никакво оправдание не би могло да се измисли, ако това действително се случи. И ти видя, че това е непререкаема, свещена Правда. Цели­ят свят не би си струвал, ако за неговото създаване трябва да се рискува това детенце да бъде измъчено. То­ва е Правда - Правда, която ни се откри непререкаемо в нашия дебат върху „казуса" на Иван Карамазов - нало­жи се на съвестта ни, засвидетелствува се в сърцето ни. Но щом това е така - виж каква безусловна и безконечна ценност е определил Бог на Правдата, за едно-единствено човешко дете. Защото това, че едно дете тежи пове­че от всички световни наредби е Правда Божия - нещо, което Бог е определил да е Правда, Бог, а не нашето пристрастие. Такава ценност, казвам, е определил Бог, че ако от едната страна на везните сложиш всички провиденциални нишки на Неговото домостроителство, всички възвишени цели на Неговото творчество, цялата Му Премъдрост, а от другата страна - като неизбежен залог на всичко това - една-единствена детска сълзица - тя ще натежи повече от това и ще обърне Божиите це­ли и дарове в нищо не струваща авантюра. И Бог - по Правдата Си - е оценил тази детска сълзица повече от всичко Свое!

Но и това, и това е малко! Бог е определил дори та­кава абсолютна ценност на обикновеното детенце - на онова петгодишно момиченце - че, за да не го остави да страда - Сам е отдал Своя Единороден Син - отдал Го е за да сторят Нему, онова, което сторват на момичен­цето.

Помисли, или по-скоро - възкликни, защото тук всяка мисъл изнемогва: Бог - казвам - Бог, по самото Си понятие без-конечно Святия, свръх всяка ценност ценният, Без-ценният - е пожертвувал за човешкото де­тенце, за „едного от тия най-малките", Своя Единороден Син - т. е. Самия Себе Си. Защото Божият Син, това е Същия, Единствен Бог. Опитай се да обземеш Любовта Му, която ни придава такава ценност (защото според Правдата Божия ние я имаме). Такава ценност, та за нея Сам Той жертвува Себе Си. Помисли за тази свръх- възможното да се помисли ценност, която имаме за Не­го. Свръх-възможното да се помисли, казвам, защото наистина е свръх възможното, Бог - по понятието Си най-Ценният от всичко, да Се пожертвува за човека, ка­то за нещо, което трябва да се предпочете - дори с це­ната на Неговия Син. Нима не е свръх-възможното да се помисли най-ценният да пожертвува Себе Си за детен­цето, правейки го с това по-ценно от Себе Си! За Бога, казвам, за Бога - ето това малко детенце от неизвестна руска губерния е ценност, за която Той жертвува Себе Си - Себе Си жертвува - сякаш Той е по-малко ценен, за да спаси него - като абсолютна ценност. Представи си: Бог и това малко дете. И Бог бърза, бърза за да пос­трада за него, бърза, за да се жертвува за него. Бог бърза - каквото и да сторим на „едного от тия най-малките" - страдание, мъчение, убийство - Нему, Нему да го сто­рим - Той да умре, за да се освободи от смъртта детен­цето. Да, свръх възможното е дори да се помисли Жерт­вата на Самия Бог - на Абсолютния - за нас, за нашето детенце, за „най-малкия". Та каква ще е в такъв случай тази ценност на „най-малкия" за Бога, щом Той Се жер­твува заради нея? Помисли: за Него тази ценност е... по- голяма от Него - от Самия Абсолют. „Най-малкият" е у Бога по-голям от Абсолютния. Ценността му е повече от абсолютна за Бога и в Бога. И това е - Божията Правда. Това ли не е невместимо?

Невместимо е, но е досто-верно! Защото - нали е Правда - откровена на съвестта ни Правда - че едно де­те има такава ценност, че цялото битие на света не може да оправдае пожертвуването му. И нали в това се и със­тои чудото на нашата вяра - че ние, макар да знаем, че Бог е ценност Абсолютна, Незаменима, Единствена, Свята, все пак, по необясним начин признаваме за Прав­да и това, че Христос - т. е. тозй Абсолют, Се е пожерт­вал за нас, пожертвал Се е за ето това най-малко детен­це!

И ето - кажи: ако ние вярваме в праведността на та­зи Жертва, не вярваме ли ние именно в тази невъзмож­на, в тази свръхвъзможна Правда? А ако в нея вярваме, как тъй се противим да повярваме в произтичащото от нея - в това, че „всичко, което е сторено на едного от тия Мои най-малки братя, Мене - т. е. Господу - е сто­рено"?

Ето го разрешението на Иван Карамазовия „казус" за вярващия. Христос! Друго разрешение няма. Ако Христос е бил разпнат за нас на Кръста и е понесъл на­шите грехове и страдания, всичко е разрешено и „осанна в вишних Богу"! А ако не вярваме в това, ако в това не вярваме - ние видяхме каква е истината - нивга, нивга и с нищо не може да бъде оправдан този свят и ако тряб­ваше да избираме между него и имащата да се пролее в него детска сълза, трябваше да изберем небитието. За­щото нищо не струва повече от една детска сълза...

... Да вярваме никой не може да ни убеди разумно. Защото вярваното от християните е свръхразумно. Аз, обаче, исках да ти покажа не това, че трябва (на някакви логически основания) да вярваме, а че - ако вярваме и само ако вярваме в Христа, съмнението на Иван Карамазов е разрешимо. Ако ли не вярваме и при това имаме съвест - нямаме право да оправдаем с нищо този свят, нямаме право да се примирим по никакъв начин с него, както прави и Иван Карамазов.

„Но ако не вярваме в това, което каза? Ако бихме искали, а не можем, не можем да повярваме в подобно нещо" - питаш. Тук има предел - отговарям - защото и да се повярва не може просто от нас самите. Да се по­вярва може от Бога, Който ни уверява в Себе Си. А на предела на възможното е възможна само молитвата.

Защото има молитва и за онзи, който не може да повярва - както мъжът, който извикал: „Вярвам, Госпо­ди, помогни на моето неверие!" (Мат. 9:24) И Бог му дал благодатта да повярва в Него.